Следотърсачът

– Онзи нож още ли е у теб? – попита Самуна. – Не е изчезнал и нищо му няма, така ли?

– В багажа ми е – отвърна Риг.

– Абе не точно – обади се Умбо.

Риг въздъхна.

– Какво, твоето бъдещо аз се върна назад във времето, за да ти каже да го вземеш и да го сложиш в своя багаж ли?

– Всъщност е в багажа на Самуна – уточни Умбо.

– Значи ти вече си знаел, че някаква бъдеща твоя версия ще ни прави светски визити?

– Той... Аз... ме събуди тази сутрин и ми каза да го направя, а после изчезна, преди да успея да го попитам нещо. Мисля, че моето аз от бъдещето не умее добре това и не съм можел да остана повече от няколко секунди. Както и да е, не ти казах, защото откъде накъде ще ми повярваш, че просто не крада ножа? После ти си получил предупреждението си и то е изглеждало много по-важно от моето. Искам да кажа, това е цяло състояние в скъпоценни камъни, а ти го даде на Самуна.

– А ако ти беше казал, че ти е взел ножа, ти щеше ли да му повярваш, като ти е казал да ми дадеш камъните? – попита Самуна.

– Не – призна си Риг.

– Мисля, че е постъпил правилно – заяви Самуна. – Освен ако не краде, но защо тогава да те кара да дадеш камъните на мен и да слага ножа в моя багаж? Не, мисля, че каквото и да се случи, излиза, че само аз няма да загубя всичко свое.

– Заради какво ли бихме могли да си загубим нещата? – запита се Риг.

– Ако гемията потъне, и Самуна ще си изгуби нещата.

– Ако гемията потъне, всички ще се удавим.

– Аз мога да плувам – възрази Умбо. – Риг също може. Като риба! Ти не можеш ли?

– Аз съм войник. Вечно бях в доспехи и бих отишъл право на дъното. Защо ми е тогава да се уча да плувам?

– Това е полезно умение – изтъкна Умбо. – Особено за хора, които живеят край реката и лодкарите могат да ги изхвърлят в нея.

– Повечето лодкари също не могат да плуват – осведоми ги Самуна.

– Значи наистина са тъпи – заключи Риг.

– Идеята е да си останем в гемията – рече Самуна.

– Вижте! – възкликна Умбо.

Те най-сетне се бяха изкачили над светещите кълбета и сега техният блясък вече не им пречеше да виждат горната половина на Кулата. Виждаха, че камъкът свършва недалеч над тях с широка площадка, опасваща цялата º вътрешност. Тя беше препълнена с поклонници.

– Движение! – подкани ги кисел мъж зад тях и те продължиха. Но няколко погледа нагоре показаха на Риг, че от пръстеновидната площадка се издигат повече от десетина каменни колони и оформят вертикални ребра, които крепят металните стени. Спомни си от наблюденията на Кулата отвън, че някъде от средата металната обшивка се огъваше навътре. И затова не се изненада, че каменните колони се извиват навътре точно по извивката на метала и се събират заедно високо горе в пръстен от метал и камък. Над него металът оформяше прост купол, без никакви каменни подпори.

Това бе чудо на проектирането и конструирането – Бащата го беше научил достатъчно на принципите на архитектурата, за да разпознае техниките, чрез които караш камъка да носи собственото си тегло и това на метала. Хрумна му, че металът трябва да е много, много тънък, иначе камъкът нямаше да издържи тежестта му.

Стигнаха до площадката и се отдалечиха от рампата за изкачване. Началото на рампата за слизане бе на срещуположната страна, а между тях във въздуха висеше огромна топка. Светещите кълба отдолу и няколко отгоре осветяваха цялата º повърхност. Ала сега се виждаше, че те са окачени на жици, спускащи се от пръстена горе, а сигурно имаше и телове, крепящи по-голямото кълбо. Повърхността му бе изрисувана по начин, непонятен за Риг. Не приличаше на картина или нещо подобно, цветовете бяха убити, грозни и не си подхождаха. Имаше яркожълти линии, които разделяха по-големи полета в зелено и кафяво, и те като че блестяха. Но рисунъкът им беше безсмислен. Може би медна пита, изградена от пияни пчели?

– Това е светът – обади се Умбо. – Това там е картина на света.

Сочеше едно място на повърхността на голямото кълбо.

– Виждаш ли? Това, червеното петно, там е Ареса Сесамо. А онова бялото, то е О. Синята линия е река Сташик. Значи Водопаден брод е малко по-ниско долу.

– Значи жълтите линии са стените – заключи Самуна. – Аз съм пазил стените и като че съвпада. Но какво ли е останалото?

– Целият свят.

Риг вече го бе проумял.

– Баща ми ме е учил, че целият свят е кълбо, отвсякъде кръгло, също като това.

– Това е... смахнато – възпротиви се Умбо. – Нали всички ще паднем.

– Не, не, една сила ни дърпа към центъра на света и така ни крепи на повърхността. „Надолу“ всъщност е към центъра.

– Риг... – обади се Самуна. – Никой не знае какво има зад стената. Никой в цялата история на човечеството не е минал през нея, за да види.

– Но през нея се вижда, нали? – попита Риг.

– Не много надалече – отвърна Самуна. – Най-много няколко левги, по ясно време. Недостатъчно, за да опознаеш нещата толкова надалече, както показва тази карта. Ако изобщо е карта.

– Карта е – настоя Умбо. – Хайде, не може да е случайност това, че показва течението на реката, О е бяла точка, а столицата – червена!