Следотърсачът

– Опитай се да го зададеш безопасно – посъветва го Самуна.

– Какво крепи кълбото?

– Не можем да се качим по-високо от това – обясни Самуна. – Няма врати, нито стълбища. Но сигурно са жици, като на светлинните кълба.

– Не – възрази нетърпеливо Умбо, а после зашепна: – Не говоря за тук. Разбира се, че това нещо е окачено на тел. Говоря за истинския свят. Големият свят. Кръглият свят. Той защо не пада?

– „Надолу“ означава към центъра му – обясни Риг.

– Но Слънцето обикаля около него, и пръстенът също, и звездите. Те защо не падат? И те ли са окачени на тел? И ако са окачени, за какво са закрепени?

– За небето – предположи Самуна. – Може би висят от небето.

– Но тогава светът ще се оплете в жици, докато те кръжат около него – заключи Умбо.

– Моят Баща ми обясни всичко – обади се Риг. – Става дума за гравитацията. Слънцето всъщност е огромна звезда и не то обикаля света, а светът се върти около него, и...

– Това са щуротии – прекъсна го Самуна. – А и дори да намериш начин да изкараш, че има нещо смислено във всичко това, тук нито му е времето, нито му е мястото, Риг. Ще имаме много време, докато плаваме надолу по реката към столицата и никой не може да ни чуе. А сега да слизаме долу, всичко видяхме.

Но Риг не можеше да тръгне, не още. Той огледа всички останали осемнайсет свята, обградени от стени, и се опита да си представи градовете. В един от световете те се намираха в синята част, въпреки че синьото трябваше да е океанът и реките, които се вливат в него. Океанът беше по-голям, отколкото бе си го представял, макар сега да разбра, че Бащата му го е обяснил – че в света океанът бил по-голям от сушата. Никога не се беше замислял как той би могъл да знае такова нещо. Бащата знаеше всичко – Риг приемаше това за даденост, но сега се налагаше да се запита как би могъл да знае каква част от света заема океанът, щом през стената не може да се минава? Баща му бе минавал през стената.

Това беше очевидният извод. Друг не можеше да има. Баща му или някой друг трябва да е видял целия свят, инак тази карта не би могла да съществува, а Баща му – да има всички тези знания. Това означаваше, че съществува проход през Стената.

До днес Риг никога не се бе тревожил за Стената. Знаеше, че тя съществува, всички знаеха, че тя съществува – е, и какво? Тя беше краят на света. За това дори не се замисляш. Но сега, в този момент, когато знаеше, че всяка стена опасва цял един свят, голям колкото този, но съвсем различен по подредбата на сушата и водата, на планините, реките и градовете, Риг разбра, че няма да има мира, докато не открие как може да проникне поне в един от другите светове и да види кой живее там и какво представляват те. Защото между тях имаше само невидима стена, която те побърква, ако се приближиш твърде много, но стена, през която би могъл да минеш и да стигнеш оттатък.

Най-накрая той се поддаде на подбутванията на Самуна и те поеха надолу по другата рампа.

– Ще отида при Стената – рече тихо Риг.

– Не, няма – сряза го Самуна. – Освен ако не си престъпник или бунтовник и тогава на някого като мен ще му възложат да те догони и да те убие.

– Ще отида там да разгледам дирите – упорстваше Риг.

Това ги накара да се замислят.

– Ако някой някога е минавал през тази стена, аз ще мога да видя това – продължи Риг. – Ще мога да видя къде. И ако и ти си с мен, Умбо, ще мога да се върна назад и да го попитам как ще го осъществи. Как се прави. Точно преди да я премине, ще го попитам.

– Освен ако не е бил някой като баща ти – рече Умбо.

– Какво искаш да кажеш?

– Дирята на баща ти... Ти не можеш да я видиш.

Първата мисъл, хрумнала на Риг, изскочи от устата му:

– Откъде знаеш?

– Ти ми каза – отвърна Умбо.

– Така ли?

– Че откъде другаде да знам?

Риг не помнеше да му е казвал, но сигурно беше така.

– Вярно е, ако Баща ми я е преминавал, аз не бих го разбрал.

– Или някой друг като баща ти.

– Няма други като Баща ми – заяви Риг.

– Няма такива, за които знаеш – поправи го Умбо. – Защото ако е имало други като баща ти, ти не би могъл да виждаш и техните дири и затова не можеш да знаеш за тях.

– Това е доста важна пробойна в твоята дарба, Риг – заяви Самуна. – То е все едно да кажеш: „Имаме шпионска мрежа, която вижда всичките ни врагове... освен онези, които не можем да видим“. Колко дълбоко си мислиш, че ще спи този сержант нощем?

– Може да е имало стотици като баща ти – продължи Умбо.

– Баща ми не беше невидим – възрази Риг. – Ако някога е имало и друг, който не оставя диря, аз щях да го знам.

– Но ти не си виждал твърде много хора – припомни му Умбо. – Ти само обикаляше из горите и после слизаше във Водопаден брод. В колко други села си ходил изобщо?

– В няколко малки селца над Високата скала – отвърна Риг.

– Никого не си виждал – отсече Умбо. – Това значи, че е възможно да има стотици като баща ти, а ти не би могъл да го знаеш.

– Моят Баща щеше да ми каже – настоя Риг.

– Освен ако не си е мислил, че не е добре да го знаеш – заяви Умбо.

И Риг трябваше да признае, че това беше самата истина.