Следотърсачът

Звездното изображение на неговия холоекран се промени и показа жълти и зелени точки вместо бели.

– Най-близките звезди проявяват най-голяма разлика, а най-далечните – най-малка – установи Рам.

– Не винаги.

Заменимият посочи няколко изключения.

– Това се очаква, защото нашите наблюдения над вселената се основават на остарели данни – светлина, която е трябвало да пропътува деветдесет светлинни години, за да стигне Земята.

– Астрономите не са ли взели това под внимание?

– Взели са го – потвърди заменимият, – но отчасти боравеха с догадки.

– Хайде да играем на една игра – предложи Рам. – Ами ако разликата между предвиждането и онова, което е било наблюдавано в този интервал, по-малък от три наносекунди, може да се обясни не с грешка на астрономите, а с хода на времето? Има ли някакъв момент в бъдещето или в миналото, когато звездите биха имали това разположение относно звездната система, която е наша цел?

Една секунда. Две секунди.

– Преди единайсет хиляди години приблизително – отговори заменимият.

– И затова, когато сме осъществили скока през засичаща, квантувана гънка във времепространството, гънката ни е преместила не само в пространството, а и назад във времето.

– Това е едно от обясненията – съгласи се заменимият.

– И затова сме били запратени в предишната ни позиция във времепространството, само че вървейки назад.

– Така би изглеждало – отвърна заменимият.

– Това би трябвало да изразходи огромна енергия – рече Рам. – Да бъдем преместени единайсет хиляди години назад в историята, а после да отскочим обратно в съвремието, като се обърне ходът на времето.

– Би могло, ако разбирахме как точно се получава това.

– Моля те, нареди на компютрите да изчислят кои физични закони биха обяснили напълно еднакъв разход на енергия за две операции – преминаване през гънката към миналото и връщането обратно, но с обръщане на посоката.

Умбо се мъчеше да не гледа Бъчваря сърдито. Тъп и объркан – ето как трябваше да изглежда. И затова заоглежда офицерите. Самуна беше прав – лицето на този с по-измачканата униформа беше напълно безизразно, но имаше нещо в стойката му, в килнатата настрани глава, което предполагаше, че той очаква да го забелязват и да му се подчиняват.

Умбо очакваше Риг да заговори Бъчваря, да го предизвика, да спори. Но и Риг мълчеше също като него. И когато го погледна крадешком, видя, че той гледа генерала право в очите – не дръзко, но непоколебимо като птица.

– Ти си мислеше, че аз ще се подведа по преструвките ти, а, момче!– възкликна Бъчваря. – По всичкото ти перчене и пози! Но в мига, когато видях подписа ти на листа, разбрах, че си измамник и крадец.

Умбо искаше да му отговори, да му каже: „Ти ни даде много пари за човек, който знае, че сме измамници и крадци!“. Искаше му се да каже, че Риг изобщо не е знаел името си, докато не го е видял написано на листа. Ала си замълча, също като Риг.

– Е, аз уведомих властите в Ареса Сесамо как едно момче твърди, че е мъртвият принц и древният скъпоценен камък е у него...

– Това, което е нужно да се обсъди тук, е по-скоро наша работа – намеси се другият офицер, не генералът. – Вие казахте, че е имало и мъж.

– Едър мъжага, съдържател на крайпътен хан, наричат го Самуна – обясни Бъчваря.

– Ами това, другото момче?

– Държат си го за домашен любимец, представа си нямам в какво го бива, той е най-невежият привик от всичките.

Умбо не можа да се сдържи – лицето му се наля с червенина.

Офицерът се изкиска.

– На него това не му харесва.

– Казах, че е невеж, а не че е глух – рече Бъчваря.

– Забелязвам, че нищо не отричате – обърна се офицерът към Риг. Риг се обърна и впи в него продължителен поглед, а после отново се втренчи в генерала. Мощен смях напираше в гърлото на Умбо. С този най-обикновен поглед Риг бе успял да каже на офицера, че е червей, който е недостоен да говори с него. Ала при това изражението му изобщо не се промени. Умбо импулсивно започна да плете мрежата си от ускорено време около Риг.

Риг се обърна и му нареди:

– Не.

Умбо спря.

– Какво „не“? – попита офицерът.

Риг мълчеше.

Офицерът се обърна към Умбо:

– Какво ти каза той да не правиш?

Умбо вдигна рамене.

Офицерът го хвана за рамото и го стисна болезнено, сякаш възнамеряваше да пробие там дупка с палеца си.

– Какво ти каза да не правиш, момче?

– Той се гласеше да бяга – обади се Риг.

– Я, ти си можел да му четеш мислите? – възкликна офицерът.

Един от стражите на Кулата се приближи до тях предпазливо.

– Щом сте ги намерили, можем ли да пуснем хората да си тръгват?

Офицерът се обърна към него и му се сопна:

– Не ни закачай!

Генералът се обърна към стража, пренебрегвайки собствения си подчинен от Народната армия.

– Вече няма причини да ги задържаме. Благодаря ви за помощта.

Офицерът не показа с нищо, че генералът току-що е влязъл в противоречие с него.

Стражът се поклони ниско.

– Благодаря ви, ваше превъзходителство.

– В Народната армия няма „превъзходителства“! – сряза го офицерът.