Слейд

Брас я бе носил на ръце, бе й говорил тихо, сякаш имаше право на подобно нещо, а тя му бе позволила. Ръмжене се изтръгна от гърлото му. Бе пожертвал здравия си разум, за да стои далеч от нея, бе вървял против всичките си инстинкти само за да не бъде до док, а тя му бе обърнала гръб, когато искаше да я защити.

Тялото му се напрегна, мъжът спря да крачи, ръцете му се свиха в юмруци. Болка разкъса гърдите му при мисълта, че тя вече не го желае. Трябваше да й обясни защо я бе изоставил, но се страхуваше, че тя ще го разубеди, че собствената й безопасност не е толкова важна, колкото чувствата, които имаха един към друг. Това би провалило решението му, а щом погледнеше в очите й и я докоснеше, щеше да загуби битката.

Лек шум привлече вниманието му, обърна глава и видя, че някакъв мъж го търси.

— Какво има?

— Архитектът иска да говори с теб. Има проблем с чертежите за подобренията, които поиска за хотела.

Обхвана го ярост. Работата отнемаше по-голяма част от времето му. Почти не спеше, но поне не мислеше толкова много за Триша. Сега трябваше да се труди дори повече. В противен случай щеше да скочи в джипа, да отиде в хижата и… да разкъса дрехите й и да я чука, докато бъде сигурен, че тя е разбрала, че все още е негова.

Насили се да не мисли за това, знаеше, че не може да остави желанието да ръководи действията му. Док изглеждаше бледа и болна. И това го притесняваше. Очевидно тя имаше нужда от почивка, но тогава… по дяволите! Спри да мислиш за това как ще я съблечеш гола и как ще я накараш да осъзнае, че си нейният мъж. Сега не му е времето.

— Слейд? Всичко наред ли е? — Човекът срещу него наклони глава, наблюдавайки го с любопитство.

— Да — излъга той, — да вървим. Колкото по-бързо се справим с този проблем, толкова по-рано ще приключим строежа.

Щеше да се занимава с лекарката по-късно, след като имаше време да помисли и да прецени ситуацията. Сега, когато док беше в Резервата, нещата напълно се променяха. Независимо дали са заедно или не, тя бе в опасност. Преди да реши какво да прави, той първо трябваше да се успокои. Докато не обуздаеше ревността си, нямаше да бъде много разумно да говори с Триша.

Според Триша, съдейки по интериора, къщата, в която се настаниха, сигурно бе строена някъде през седемдесетте. Тя се намръщи на старите тапети в малката кухня и овехтелия килим, постлан във всекидневната.

— Само въртящи диско-сфери ни липсват.

— Не разбирам — каза Харли и я погледна.

— Добре дошли в седемдесетте, господа. Забелязахте ли зелените като авокадо краски върху оранжевите тапети? Масивните дървени стени и мъхестият килим сочат, че къщата е строена през седемдесетте. Изглежда солидна, а онази камина там, направо я обожавам.

— Няма спалня. Но пък има това. — Брас посочи към стълбите.

— Нарича се мансарда. — Триша се изкачи по стъпалата и видя, че помещението действително е просторно. — Доста е широко и… ей, тук горе има нещо като баня. Много приятна изненада.

— Леглото е твърде малко, за да ни побере и четиримата — обади се внезапно Муун.

Младата жена се засмя. Обърна се и видя, че и тримата мъже са я последвали.

— Да, така поне няма да се тъпчем.

— Всички може да спим, все едно сме кученца от едно котило — предложи Харли. — Когато някой от нас иска да се обърне, просто ще извика „завърти се“ и ще бъдем също като участници в синхронно плуване, които правят едни и същи движения.

— Няма да стане — засмя се Муун, — този, който лежи от края, ще падне на пода.

— Да, но ще има повече място за останалите трима — отвърна Брас и намигна на Триша. — Мисля, че Муун и Харли трябва да спят от двата края, за да сме сигурни.

Усмивката на Муун угасна, напрегна се и повдигна глава. Обърна се бързо и се спусна по стълбите.

— Някой приближава — изръмжа предупредително.

Брас сграбчи Триша и я бутна на леглото.

— Сядай — заповяда и отиде бързо до прозореца.

Харли последва Муун по стълбите. Младата жена чу как входната врата се отваря. Обърна се и погледна притеснено към Брас. Той бе отворил кобура на пистолета, закрепен към бедрото му. Приятелят й дръпна завесите и тя го чу как тихо прокле.

— Какво има? — попита шепнешком.

— Един от обитателите на Резервата е отвън. По дяволите! Какво прави той? Някой трябваше да ме предупреди, че са го заселили тук. Може би е доловил миризмата ти и сега идва да разузнае. Муун говори с него, а Харли наблюдава от долния етаж.

Любопитна, Триша стана от леглото и отиде зад Брас. Знаеше, че той я усеща. Мъжът протегна ръка назад и я сложи върху бедрото й, като я бутна зад гърба си. Лекарката се поколеба, но надникна над рамото му. Все още беше светло и лесно забеляза непознатия — гледката, която представляваше той, силно я разтърси.

— Той е…

— Шшт — тихо я прекъсна Брас, — може би ще долови това какво казваш. Тези Видове имат добри звукови възприятия. Чуват по-добре от повечето от нас.