Слепота

Жената на лекаря вече беше сложила на масата част от малкото останала им храна, после им помогна да седнат, Дъвчете бавно, помага да се залъже стомахът. Кучето, облизало сълзите, не дойде да моли за храна, беше свикнало да гладува, освен това навярно си беше помислило, че няма право след сутрешния банкет да взема, макар и малко, от устата на жената, която беше плакала, останалите сякаш нямаха никакво значение за него. В средата на масата тривърхата лампа чакаше жената на лекаря да обясни каквото беше обещала, случи се, след като ядоха, Дай си ръцете, каза на кривогледото момченце, после бавно ги насочи, докато казваше, Това е основата, кръгла, както виждаш, а това е стълбчето, което придържа горната част, резервоар за дървено масло, тук, внимавай да не се изгориш, са трите връхчета, едно, две, три, от тях излизат фитилите, ленти от плат, които смучат от маслото вътре, запалват се и те горят, докато има масло, светлинките са слаби, но стигат, за да виждаме, Аз не виждам, Някой ден ще виждаш и тогава ще ти подаря лампата. Какъв цвят е, Никога ли не си виждал предмет от пиринч, Не знам, не помня, какво е пиринч, Пиринчът е жълт, О. Кривогледото момченце се позамисли, Сега ще попита за майка си, помисли жената на лекаря, но се излъга, момчето каза само, че иска вода, беше много жадно, Ще трябва да почакаш до утре, нямаме вода вкъщи, точно в този момент се сети, че да, има вода, около пет литра или повече ценна вода, непокътнатото съдържание на казанчето на тоалетната, не можеше да е по-лоша от онази, която бяха пили по време на карантината. Беше сляпа в тъмното, отиде до банята, пипнешком вдигна капака на казанчето, не можеше да види дали наистина има вода, имаше, казаха й го пръстите, потърси чаша, топна я и много внимателно я напълни, цивилизацията се беше върнала към първобитните кални извори. Когато отново отиде в хола, всички продължаваха да си седят по местата. Лампата осветяваше лицата, които се обръщаха към нея, сякаш им казваше, Ето ме, тук съм, вижте ме, възползвайте се, гледайте, защото тая светлина няма да трае вечно. Жената на лекаря поднесе чашата до устните на кривогледото момченце, каза, Ето ти вода, пий бавно, бавно, наслаждавай й се, една чаша вода е като чудо, не говореше на него, не говореше на никого, просто известяваше на света чудото, което представлява една чаша вода. Къде я намери, дъждовна вода ли е, попита мъжът й, Не, от казанчето е, А нямахме ли една голяма бутилка с вода, когато тръгнахме оттук, попита отново той, а жена му възкликна, Да, как не се сетих, една голяма бутилка до средата и друга, която дори не беше започната, о, каква радост, не пий, не пий повече, това го казваше на момчето, сега всички ще пием чиста вода, ще сложа най-хубавите ни чаши на масата и ще пием чиста вода. Този път взе лампата и отиде в кухнята, върна се с бутилката, светлината минаваше през нея, караше бижуто вътре да искри. Постави я върху масата, отиде да вземе чашите, най-хубавите, които имаха, от много фин кристал, после бавно, сякаш изпълняваше ритуал, ги напълни. Най-сетне, каза, да пием. Слепите ръце потърсиха и намериха чашите, вдигнаха ги разтреперани. Да пием, повтори жената на лекаря. В средата на масата лампата беше като слънце, обградено с бляскави небесни тела. Когато чашите бяха оставени, момичето с тъмните очила и възрастният с черната превръзка плачеха.