Смарагдово море

Но скоро спрях. Нямаше начин да успея да я настигна. Гледах как се отдалечава все повече и повече и скоро се стопява в останалата част от черния залив. Дали Уорън беше там, загледан в дирята на лодката? Гледайки натам, където ме беше изпратил да се удавя? Вероятно не. За да направи това, щеше да се наложи да отиде на кърмата, където беше капитанът. Уорън ме беше запратил достатъчно далече и се намирах под водата от достатъчно дълго време, та екипажът вероятно да не е забелязал нищо. Със сигурност лодката щеше да побърза да се върне, ако екипажът осъзнаеше, че някой е паднал през борда… нали? Или влиянието на Уорън беше твърде силно?

Отблъснах тези размишления. Онова, което ставаше в онази лодка, вече нямаше значение за мен. Най-големият ми приоритет — единственият ми приоритет — беше да остана жива. Вече се уморявах от плуването.

Липсваше ми практика, а дрехите ми бяха тежки. Това, че постоянно трябваше да се приспособявам отново, след като вълните удареха носа и очите ми, не ми помагаше. И беше студено. Всичко беше толкова, толкова студено. Ярко проблясване на светкавица ми позволи да зърна за кратко крайбрежието, преди тъмнината да го погълне отново. Да, все още виждах сушата точно както когато потеглих тази вечер. Но имаше ли значение, ако не можех да доплувам до нея?

Нямах избор. Ако щях да се удавя, със същия успех можеше и да е, докато се опитвах да стигна до брега, а не стоях на едно място насред залива. На ненадеждната светлина от мълниите най-близката суша ми се струваше по-наляво, отколкото беше заминала лодката. Срещу мен се разби нова вълна и след като се закашлях за миг, се отправих към крайбрежието. Взела решение, изпитах прилив на енергия, когато адреналинът на решителността се разля из тялото ми. Движех се добре, останах силна и дори не нагълтах чак толкова много вода.

А после… умората ме обзе отново. Наложи се да спра на два пъти и да си почина от по-усилното плуване само за да си поема дъх. Но когато потеглях отново, мускулите ми още бяха уморени. Не можех да се движа така усърдно или да изминавам същото разстояние, както по-рано. А когато при една нова почивка огледах отново брега, ми се стори, че почти не бях напреднала. Паниката започна да ме кара да спирам и да се колебая. Обземаше ме слабост. Нямах нужната издръжливост, за да стигна до брега. Движенията ми станаха по-леки, почти не успявах да помръдна. Вече не можех така добре да попреча на водата да влиза в носа и устата ми. И в името на Шестте, беше студено.

Нова мълния. Ставаха по-редки, а вятърът и дъждът също бяха намалели. Но в проблясъка на онази светкавица видях нещо далече напред по водата — нещо червено. Беше там, а после изчезна. Друга лодка ли имаше? Ако беше така, защо нямаше никакви светлини? Надеждата ми върна енергията и заплувах в посоката, в която бях видяла размазаното червено петно, като се молех за още мълнии. Когато светкавицата блесна, видях, че съм напреднала към призрачния червен предмет, но че беше твърде малък, за да е лодка. Беше с кръгловидна форма, а от върха му се подаваше нещо.

Шамандура — осъзнах. Онези, забелязани от капитана, които бележеха плитчините. Не беше лодка, но наистина плаваше. Дотогава подновената ми надежда беше посърнала и събрах всичките си останали сили за нов опит, напрягайки тялото си, докато мускулите ми запламтяха, а после ги напрегнах още. Неведнъж си помислих, че ще потъна от изтощение. Но постоянно мислех за Мери, Аделейд, Мира, Яго и всички други хора, които разчитаха на мен. Най-сетне стигнах до нея: дробовете ми бяха на път да се пръснат. Шамандурата беше около три фута в диаметър, с плосък връх, който й придаваше вид на сплескано буре. От центъра й стърчеше дървен прът с бурно развяващо се знаме и аз използвах пръта като дръжка, за да се издърпам до върха на шамандурата. Задъхана, схваната, рухнах до пилона на знамето и отправих безмълвна благодарствена молитва. Бях жива.

Лежах там дълго време, взирайки се, без да виждам, просто възвръщайки силите си. Вълните доста подмятаха шамандурата, но нито веднъж не ме заплаши опасност да бъда потопена. Вятърът утихна, а дъждът намаля, което ме подтикна да изрека нова благодарствена молитва. Но когато присвих очи, видях мълнии да танцуват сред облаците на хоризонта, постоянно приближавайки се. Това беше окото на бурята, така измамно спокойно, както океанската буря. Стихията щеше да се върне. Леко се надигнах до седнало положение, подпирайки се отново на пръта, а после осъзнах, че последното място, където исках да бъда по време на буря, беше до висок, заострен предмет.