Смарагдово море

Непознатият, който говореше, трябва да беше или господин Карпентър, или господин Смит. Намръщих се, докато слушах този плътен глас. Тези фамилни имена бяха много разпространени в Осфрид, но този човек говореше с отчетливо лорандийски акцент.

— Което е повече, отколкото може да се каже за някои хора — процеди Уорън. — Ако бяхте свършили вашата, северната армия отдавна щеше да е потеглила.

— Ние наистина свършихме нашата! — възкликна лорандийският глас. — И двете страни точно както обсъждахме. Един от моите хора едва не загина, докато нападаше онази ферма, и дори си намерихме някакви нелепи дрехи на икори, когато ударихме Грашонд. Не знам защо армията не отиде. Никой не подозираше.

— Някой очевидно е подозирал. Тамошният полк се срещна с водачите на икорите да разследват „недоразумението“ и се въздържа от предприемането на каквито и да е действия.

— Какво? Е, когато се върнем…

— Няма нужда — прекъсна го Уорън. — Бъдещата ми съпруга направи това, което вие не можахте. Северът скоро ще потегли, а Камбъл ще отведе повечето от войниците във форта на юг. Тя помогна и за това, макар да звучи също и сякаш нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии, са били малко по-резултатни.

Гласът на лорандиеца прозвуча като ръмжене:

— Казах ви, направихме каквото се предполагаше да…

Нова огромна вълна ни подметна, а с нея паянтовото резе на вратата също поддаде. Тя се разтвори отново, блъсвайки се силно в стената, а аз се хванах за рамката, за да не се търкулна навън. Това ме остави в неловкото и смущаващо положение да приклекна точно до вратата.

Втренчих се глупаво в Уорън и почувствах, че другите ме наблюдават. След, както ми се стори, мъчително дълго време, Уорън каза:

— Здравей, Тамзин. Добре ли си? Съжалявам, ако сме смутили почивката ти.

Нотка на смущение в гласа му ми подсказа, че повече се тревожеше от мисълта, че е бил подслушан, отколкото че може нарочно да съм се опитвала да чуя нещо. Преглътнах, изправих се на крака и се опитах да се засмея бодро:

— Не, не се тревожи, при тази шумотевица навън е трудно да си почина истински! Но в стаята ставаше задушно и аз…

Думите замряха на устните ми. До този момент се фокусирах върху Уорън. Сега очите ми се вдигнаха от него към другите. Ърл, Лорънс. Висок и слаб като върлина непознат с кафяво наметало върху работническите дрехи сигурно беше един от съдружниците. Не бях успяла наистина да видя лицата им отвън. До него седеше друг мъж с много по-едро телосложение, с буйна руса брада. А той, оказа се, беше познат.

Беше същият лорандиец, който бе предизвикал мен и Алън, а после по-късно се бе появил в Ло Кан. Той явно не ме беше огледал добре на палубата и очите му се разшириха, когато внезапно ме разпозна. Присвих се инстинктивно, макар че, разбира се, нямах къде да отида.

Уорън забеляза реакциите ни:

— Познавате ли се?

Усещах езика си надебелял, а дори и да можех да проговоря, нямах представа какво да кажа. Това, което знаех със сигурност, беше, че нямаше подходящ отговор, който можех да дам. След още няколко мига на шок той се изправи тромаво на крака и посочи:

— Тя… тя беше там! В Грашонд!

Озадачен, Уорън премести поглед между нас:

— Знам. Тя дойде в Кейп Триумф от север.

Мъжът се изчерви и поклати глава:

— Тя беше в Констанси! Нападнахме няколко от онези Наследници, а тя беше с тях. Познавам лицето й.

— Аз също — каза другият бавно, също говорейки с лорандийски акцент. Стоеше до партньора си, замислено сбърчил чело. — Ло Кан. Тя беше там с онзи търговец… Робинсън. Джейкъб Робинсън, нали? Но тя беше икори… нали?

Ако съдех по удивеното изражение на по-едрия, той не ме беше забелязал в търговския пункт. Тогава се бях опитвала да стоя извън полезрението му, без въобще да очаквам, че някой друг ще ме огледа добре, а по-късно пътищата ни ще се пресекат.

— Тя беше с Наследниците — каза Уорън. — Но Ло Кан? Онзи търговски пункт? Не е била там… нали, Тамзин?

— Ло… какво? Търговски пункт? Натъкнах се на търговци на север, казах ти това. Но не знам това място. Това име на компания ли е?

Думите ми бяха съвършена смесица от объркване и невинност, но се поколебах твърде дълго, преди да отговоря. Видях го в очите на Уорън. Той знаеше, че лъжа, и при това осъзнаване прилив на емоции заля лицето му. Паника. Несигурност. И тъга.

— Мисля, че е най-добре ние с теб да излезем навън. — Той се изправи и поклати леко глава, когато Ърл и Лорънс също се изправиха. — Навярно малко въздух ще помогне.

— Добре тогава — казах, като се насилих да се усмихна. — Няма да имам нищо против да видя как се нарежда всичко там.

— Господин Дойл — каза брадатият лорандиец с присвити очи.

— Знам — каза Уорън с въздишка. — Знам.