Смарагдово море

— Няма нужда да подгизваш до кости. Има една мъничка каюта с легло, на което можеш да си починеш. Скоро ще влезем и се надявам, че няма да те смущаваме, докато обсъждаме делови въпроси в трапезарията. Ърл, заведи я вътре и се погрижи да се настани.

Понечих да го последвам, като спрях за миг, за да погледам капитана и другия член на екипажа, докато се бореха с въжетата на платното в шибащия дъжд. Вътре в главната каюта Ърл ми каза:

— Чух господин Дойл да говори с тях. Капитанът казва, че ще ни поразлюлее, но че ще се справим, ако просто продължаваме да се движим по вълните. Тази лодка е ниска и достатъчно солидна, за да няма вероятност да се преобърне.

— Няма вероятност? — попитах неспокойно.

Ърл се ухили:

— Всичко е наред. Той казва, че най-големият проблем е просто да не се отклоним от курса. Идването тук долу означаваше да се доближим до някои от южните шамандури повече, отколкото би искал, така че сега му предстои задачата да се пребори с вятъра и да ни измъкне отново.

— За какво са шамандурите? — попитах, като потрих ръце. В тази малка каюта имаше само проста маса с пейки и фенер, но вътре беше топло, сухо и прекрасно.

— Бележат рибните пасажи и плитките скали в тази половина на залива. Опасни са за по-големите кораби — не за нас. Но трябва да сме доста на север от тях, за да не се отклоним от курса към Хадисън. Ето. — Ърл отвори малка врата, която се изплъзна от ръката му, когато корабът внезапно се наклони рязко надясно. Отвън избоботи гръмотевица, а вратата се люшна навън и се блъсна с трясък в стената. Той трепна и отново сграбчи вратата.

— Съжалявам. Да опитаме отново.

Надникнах във втората каюта. Нямаше кой знае какво, само сламеник, достатъчно голям за един човек, и заемаше по-голямата част от помещението. Благодарих на Ърл, а той ми заръча да им кажа, ако имам нужда от нещо. Дръпнах вратата да я затворя и не можах да накарам да се затвори напълно. Когато се наведох по-близо, видях, че част от резето се беше отчупила вероятно когато вратата се блъсна в стената току-що. Успях да я задържа затворена донякъде, макар че оставаше пролука от около един инч. Нямаше значение. Уорън можеше да си мисли, че тук ще ми е по-удобно, но не бях сигурна дали наистина можех да понеса да стоя много дълго в стая без прозорци.

Изтегнах се на тънкия дюшек, който беше по-удобен, отколкото изглеждаше. Мъжете влязоха с тежки стъпки в другото помещение и вятърът се усили за миг, докато затвориха външната врата. Загледах се нагоре към дървения таван и се заслушах в съчетанието от звуците на дъжда, вятъра, гръмотевиците и откъслечните разговори на другите. Опитах се да не мисля колко подобно беше това на Сивата чайка, но беше невъзможно да не го правя. Докато лежах тук и чаках, чувството беше точно както когато седях с Уинифред в нашата каюта и се молех на Ариниел. Може би трябваше да направя това сега. Дали щеше да ме послуша, или се беше уморила да ми помага?

През паметта ми пробяга споменът за една друга буря — снежната виелица в Грашонд. Открих, че се усмихвам, когато си припомних как Дайна намекваше, че с приятелките ми сме понесли толкова много изпитания, защото сме подложени на наказание. А тогава Яго бе отговорил: Не ми се струва като наказание, ако постоянно успяват да се измъкнат невредими. Може би е по-скоро като знак на благосклонност как ангелите бдят над тях. Може би носят някакво божествено послание за останалите от нас и дори не го осъзнават.

— О, Яго — промърморих. Болката, която държах потисната в сърцето си, се надигна без предупреждение. Яго ми липсваше. Липсваха ми остроумието му и това колко лесно беше да говоря с него без никаква нужда от предпазливостта и сдържаността, които ръководеха светското ми общуване през тези последни няколко седмици. Липсваха ми добросърдечието му и откритият му характер. Липсваше ми начинът, по който ме притискаше до гърдите си в леглото, това как пръстите му бяха галили косата ми, докато се вслушвах в биенето на сърцето му.

Закрих очи, като се опитах да прогоня сълзите и спомените. Не можех да позволя на копнежа по невъзможното да ми попречи постигането на едно бъдеще, толкова пълно с обещания. Не можех.

— … могат да преплават един проклет залив, тогава могат и да нападнат един кораб!

Изправих се рязко, когато гласът на Уорън проряза грохота на бурята. Беше повишил гневно тон, но го снижи бързо, връщайки разговора до предишната му сила. Примъкнах се до вратата и се наклоних близо до пролуката, забравяйки всички поучения, с които майка ми забраняваше да подслушвам.

— … лодките са малки — казваше Лорънс.

— Той знае какво да прави — каза нов глас. — Тази печалба е твърде голяма, за да се подмине. Той знае, че няма да имаме отново шанс да се сдобием с толкова много муниции, и винаги успява да доведе докрай една работа.