Смарагдово море

Очите му ме обходиха с бърз преценяващ поглед. Вероятно не приличах много на онази Тамзин в Констанси. Дори пътническите ми дрехи бяха луксозни: зелен кадифен костюм за езда, който се състоеше от дълга широка пола и втален жакет с дълбоко кръгло деколте, поръбено в златисто. Шапка с перо, украсена със същия златен ширит, беше привързана с копринена панделка върху косата ми, която днес бях оставила пусната. Другите Наследници не бяха скрили неодобрението си от тоалетите, излагани на показ из Уистерия Холоу, но нещо ми подсказваше, че Гидиън няма нищо против тях.

— Иска ми се отново да ме наричаш Гидиън — каза той. Когато не отговорих, той провлече крака и отмести поглед. — Изглеждаш… много хубаво. Значи отплаваш за Хадисън днес?

— Да.

— Със сина на губернатора.

— С губернатора на Хадисън. Макар че да, той е също и син на губернатора на Денъм.

— Правилно, правилно. Това имах предвид. — Гидиън бавно насочи поглед отново към мен. — Ти… щастлива ли си?

— Разбира се. Той е културен, усърден човек, който ще отговаря за цяла колония. Финансово обезпечен е и ще се ползва с уважението на всички в Хадисън и извън него.

— А съпругата му?

— Съпругата му ще има най-доброто от всичко.

— Обичаш ли го? Той обича ли те?

— Уважаваме се взаимно. А от това, което видях, така ще стигна по-далеч, отколкото с любовта.

Гидиън трепна, долавяйки язвителното подмятане.

— А… тя?

Бих могла да го упрекна, задето избягваше да изрича името на Мери, но предвид факта, че се намирахме на открито, вероятно беше по-добре да говорим смътно.

— Ще се оправя с това, след като се оженим, и ще го спомена по начин, който той ще е склонен да приеме. Ти ми помогна да осъзная, че изчакването е най-добрата стратегия, и съм признателна, че научих това, преди да проваля една истински добра перспектива.

Днес в лицето на Гидиън нямаше слънчева светлина.

— Заслужавам си го — каза той неочаквано. — И… Тамзин… мислих много за онова, което казах…

— Не. — Сдържаното, хладнокръвно поведение, което поддържах, беше захвърлено. — Не подхващай тази тема, Гидиън. Не започвай да признаваш угризенията си!

Той нервно хвърли поглед наоколо:

— Но аз изпитвам такива! Тамзин, много мислих и се молих и ти беше права — винаги си права. Държах се като лицемер. Защитавам правото на хората да въплъщават идеалите си, а въпреки това въплъщавах онова, което презирам. Изпразнените от съдържание обичаи и правила, срещу които роптая… е, прилагах ги спрямо теб, за да прикрия собствената си несигурност.

— Извинението ти се приема.

— Тамзин, искам да направя нещо повече, не просто да се извиня. Сгреших. Бях шокиран и казах неща, които не биваше. Все още искам да се оженя за теб — не е твърде късно! — Сивите му очи бяха широко отворени и трескави. — В момента се основава една колония — нарича се Уестхейвън.

— Чувала съм за нея.

— Тогава знаеш, че позволяват свобода на вероизповеданията. Ранните заселници трябва да купят дял в нея, но след като се оженим и възстановим парите ми, можем да се преместим там и да работим по новото ми начинание. Можеш да бъдеш част от това — неоценим помощник за създаването на нещо невероятно.

Пламенността и болката върху лицето му наистина ме разчувстваха. Независимо какво беше станало, не исках да страда. Но мисълта да се върна при него, беше абсурдна.

— Гидиън, вече имам възможност да съдействам в създаването на нещо невероятно — сформирането на колония. Ако искаш съвета ми, не чакай да се присъединиш към Уестхейвън. Похарчи спестяванията си, като откупиш дял в нея сега, а не като изплащаш сумата по брачен договор. Върви. Бъди щастлив. Това планирам да направя аз.

Той посърна:

— Няма ли някакъв начин, по който мога да променя решението ти? Готов съм да направя почти всичко!

Запитах се дали осъзнаваше въздействието от избора си на думи. Почти всичко. Яго беше готов да направи всичко.

— Съсредоточена съм върху пътя си — казах. — А сега ти трябва да намериш своя.

— Тамзин… — Гидиън протегна ръка към мен и аз отстъпих назад. — Наистина те обичам.

Вгледах се в лицето му, в неподправените емоции, които горяха в очите му.

— Но недостатъчно — казах. — Сбогом, Гидиън.

Уорън ме засипа с извинения, когато най-сетне се появи онази вечер, обяснявайки как делата му и бюрокрацията го били задържали по-дълго от очакваното. Двама от съдружниците му бяха с него и чевръсто натовариха сандъка ми в една чакаща карета.

— Ще трябва да направим част от пътуването си в тъмното — добави Уорън, — но все пак ще пристигнем тази вечер. Надявам се да не е твърде изтощително.

Джаспър отговори вместо мен:

— Няма нужда да се безпокоите. Нашата Тамзин може да се справи с всичко.

Мира стоеше близо до него и се опитваше да скрие тъгата си, но тъмните й очи я издадоха. Искаше ми се да можех да се сбогувам по-дълго, но нямаше много за казване, което вече да не си бяхме казали по-рано. Прегърнах я, казах й, че ще я видя скоро, а след това последвах Уорън и хората му.