Смарагдово море

Бях опознала добре Кейп Триумф във времето, което бях прекарала тук, и често бях виждала оживената част на пристанището — онзи участък от залива, където спираха корабите, пътуващи към и от Осфрид или крайбрежните колонии. По на запад по протежение на залива по-малка група от постройки покрай водата обслужваха корабите, които плаваха във вътрешността, не към океана. Тук се качихме на лодката на път за Хадисън.

Когато чух как само малки плавателни съдове могат да пристават на далечната страна на залива, се обезпокоих, че ще плаваме в малка лодка. Но лодката на Уорън беше дълга около четирийсет фута и дори имаше малка обособена каюта на палубата. Каютата имаше преграда, която я разделяше на две. В едната половина бяха поставени няколко стола и Уорън настоя да се разположа удобно. Взрях се в обагреното в червено от залеза небе и му казах, че ще остана за малко навън на палубата. Тя беше широка и равна, с много място за седене, а близостта до водата вече ме охлаждаше.

Лодката имаше екипаж от двама души и капитанът проведе приглушен разговор с Уорън, преди да потеглим. Посочи към небето, после направи жест към залива. След още малко размяна на реплики и жестове капитанът сви рамене и нареди на другия член на екипажа да започне да отвързва въжетата.

Уорън и двамата му придружители Лорънс и Ърл седнаха близо до мен и загледаха как бреговата линия се отдалечава. Уорън сви рамене, изхлузи жакета си и каза:

— Простете за неофициалността, но тази горещина направо ще ме изпържи жив. Капитанът обаче казва, че скоро ще захладнее. Очаква да завали дъжд, но онази каюта е уютна и суха. А щом пристигнем от другата страна, ще имаме и покрита карета.

— Изненадан съм, че изобщо можете да се качите в лодка, госпожице Райт — каза ми Лорънс. — След онова, което сте преживели по море.

— Е, все пак пристигнах благополучно, нали? А в Грашонд пътувах много по вода, така че отново свикнах. — Сега брегът се беше превърнал само в черен ръб около водата, осеян със светлините на сгради и улични лампи. — От помощ е това, че мога да виждам сушата. По море няма нищо, освен вода и още вода.

Ърл потръпна:

— Никога не съм напускал Адория. Не мога да кажа, че искам.

— Разбира се, че искаш. — Уорън му се усмихна непринудено. — Трябва да видиш старата родина. А също и Евария. Прекарах там почти две години, като обикалях континента. Ако видиш старите катедрали на Лорандия и статуите на Рува, Адория ще ти се стори като място, което само се опитва да бъде бляскаво.

— Още по-основателна причина да не отида — каза Ърл. — Ще се придържам към щастливите си заблуди.

Засмяхме се на това и докато плаването продължаваше, обсъждахме най-различни леки теми. Уорън ни беше приготвил нещо като пикник за вечеря и във всичко се усещаше почти празнична атмосфера. Чувствах се, сякаш имах криле, сякаш можех да се издигна и да полетя към Адория. Всичко, което исках, беше достижимо.

Времето скоро захладня и започна обещаният дъжд — отначало само лек ръмеж. Замених украсената си с пера шапка с кадифена пелерина с качулка. Горе-долу по същото време лодката започна да се накланя към брега и аз хвърлих разтревожен поглед към Уорън:

— Нещо не е наред ли? — попитах. Отправяхме се на юг, когато Хадисън беше на запад през залива.

— Не, не. Трябваше да го спомена по-рано — ще вземем още двама пасажери. Мои съдружници. Съжалявам за допълнителното забавяне, когато вече сме закъснели. Сигурно сте изтощена.

— Съвсем добре съм. Погрижете се за каквото трябва. — Дотогава вятърът се беше усилил, а нисък тътен на гръмотевица ме накара да се вкопча в перилата. Уорън ме потупа по рамото.

— Не сме насред океана, а това не е морска буря. Всичко ще бъде наред, Тамзин. Може ли да те наричам така?

— Разбира се — отговорих с усмивка. Той се приближи до капитана и шепнешком проведе разговор с него. Поради късния час трябваше да се ориентират в тъмнината и се съмняваха в местоположението на малкото пристанище, където чакаха съдружниците на Уорън. Въпреки това го откриха, довеждайки ни до дълъг кей пред малко рибарско селце. В прозорците на разпръснати къщи блестяха светлини, а двама мъже с наметала чакаха в края на кея. Единият държеше фенер и помаха с ръка за поздрав, а другият улови едно въже, което помощникът на капитана подхвърли.

Двамата нови пасажери се качиха на борда, като вървяха приведени и придържаха наметалата си. Щом капитанът отблъсна лодката от брега, Уорън ми представи накратко новите пътници, надвиквайки усилващия се дъжд:

— Тамзин, това са господин Смит и господин Карпентър. Господа, госпожица Райт.

Всички изпелтечихме подобаващи поздрави, макар че едва чух техните, а моят вероятно също прозвуча като шепот. Порив на вятъра заплаши да изтръгне качулката ми и аз я дръпнах ниско, присвих се и се обгърнах с ръце.

Уорън облегна ръка до моята, докато ме насочваше към каютата: