Смарагдово море

Той ми отвори вратата и докато излизах навън, видях как другите вътре сядат и се споглеждат мрачно. На палубата капитанът и морякът почти не ни забелязаха, докато се суетяха припряно наоколо. Повечето им работа беше на кърмата, за да контролират руля и платната, като от време навреме прескачаха до дясната страна на носа, за да проверят траекторията ни. Уорън ме поведе към лявата страна на носа, където каютата в голяма степен препречваше гледката ни, но не ни предпазваше от дъжда.

— Тамзин — Уорън надвика вятъра. — Сигурен съм, че чу някои странно звучащи неща там вътре. Множество странни неща се случват в напрегнати ситуации.

— Да, разбира се.

Проблесна мълния и на появилата се за миг светлина видях, че чертите му са изопнати:

— За какво точно ни чу да говорим?

— Не кой знае какво, честно казано. Беше прекалено шумно заради бурята.

В продължение на няколко мига Уорън не направи нищо и докато дъждът продължаваше да се лее, точно се канех да попитам дали може да се върнем вътре, когато той каза:

— Тамзин, почти мога да повярвам това, като гледам лицето ти сега. Няма страх, а главно раздразнение заради дъжда. А отговорът беше убедителен. Нямаше да прозвучи правдоподобно, ако твърдеше, че не си чула абсолютно нищо. Може би наистина не си чула нищо. Но онези мъже — познаваш ли ги?

Поклатих възмутено глава:

— Не! И се чувствам ужасно неловко да ме гледат така — особено онзи едрият. Не разбирам за какво е това.

При ново кратко проблясване на мълния видях, че ме изучава внимателно.

— Звучиш много искрена и за това. Бива те, Тамзин. И си умна. Можеш да бъдеш каквото е нужно да бъдеш — да се приспособяваш към всяка ситуация. Можех да използвам това. Наистина.

Пристъпих от крак на крак, отново давайки си остро сметка, че няма къде да отида.

— Не следвам мисълта ви, господин Дойл. Може ли да я обясните по-подробно обратно вътре?

Той не помръдна:

— Ако имахме повече време и доверие, мисля, че бих могъл да те накарам да разбереш плановете ни. Мисля, че щеше да опазиш тайните ми. Но не стигнахме до този етап. А ти наистина познаваш онези мъже. Или поне ги разпознаваш. Знаеш какво са правили, а това е твърде голяма тайна дори за теб.

— Казах ви, не ги познавам! Не разбирам нищо от това.

— Съжалявам, Тамзин. — Блесна раздвоена мълния и изражението му наистина ми се стори изпълнено с угризения. — Не мога да рискувам този ум и находчивост да бъдат използвани срещу мен.

— Уорън, аз…

Беше толкова бърз, че едва го видях да помръдва. В един миг стояхме там, а в следващия той се блъсна с всичка сила в мен. Паднах назад на перилата и той се озова право там с мен. Улови ръцете ми и ме блъсна през ръба, а после започнах да падам надолу, надолу надолу. Гръмотевицата заглуши донякъде писъка ми, а останалото се изгуби в ледената вода, която напълни устата ми, когато потънах в залива на Денъм.

Глава 34

Това е смъртта.

Трябваше да е. Нищо друго не можеше да е толкова черно, толкова студено, толкова задушаващо. Докато размахвах ръце и крака в паникьосан опит да се ориентирам донякъде, някаква далечна част от ума ми чакаше Озиел да хване ръцете ми и да ме завлече надолу в своя подземен свят.

Успокой се, Тамзин. Сама ще се завлечеш под водата. Забавих трескавата си борба, която не даваше истински резултат. Започнах да потъвам, а после започнах да движа ръце по-леко, по-овладяно, като се претърколих по корем и изправих тялото си. Понесох се нагоре точно колкото главата ми да се покаже на повърхността. Изплюх събралата се в устата ми вода, поех голяма глътка въздух и веднага бях съборена отново под водата, когато една вълна ме удари в лицето. Изплувах пак, кашляйки, и успях да изгазя по водата, въпреки че тежките пластове поли се увиваха около краката ми.

Примигнах и се опитах да се ориентирам къде съм. Имаше вода навсякъде. Навсякъде. Идваща от небето, обкръжаваща тялото ми, все още в носа и гърлото ми. Понякога се понасях плавно заедно с вълните, полюшвайки се нагоре-надолу. Друг път те се разбиваха в мен и се плисваха в очите и устата ми. Когато се обърнах на място, най-сетне открих каквото търсех: лодката. Беше само петно черна тъмнина, осеяна с няколко жълти светлини, но нямаше как да сбъркам какво е това. Или факта, че се отдалечаваше от мен.

— Чакайте! — изкрещях: инстинктът ме подтикна да потърся помощ от единствения човешки източник, с който разполагах — макар че именно този източник беше причината да се нуждая от помощ. Бурята обаче беше твърде силна, за да ме чуе някой, а през времето, което ми беше отнело да се съвзема, лодката беше оставила доста голямо разстояние между нас. Заплувах след нея, служейки си с дългите, уверени движения, които бях усвоила като дете, без по онова време да предполагам, че могат да ми спасят живота, след като някой се опиташе да ме убие.