Смарагдово море

— Уайт Рок се развива добре, а собственият ми дом е доста удобен, но Хадисън все още е по-скоро дива колония. Не бих искал съпругата ми да бъде шокирана или да се почувства подведена, когато вече е твърде късно. Така че елате като моя гостенка, вижте какво представлява Хадисън, а после, ако одобрявате… можем да обсъдим допълнително нещата.

Поотпуснах се. Не беше толкова добро като истински годеж, но беше обещаващо.

— Един от съдружниците на господин Дойл живее в Уайт Рок със съпругата си и тя ще дойде да отседне с теб в къщата на губернатора — продължи Джаспър. — Така че ще имаш подходяща придружителка.

Кимнах в съгласие:

— Разбира се. Не бих си представила друго.

— Значи ще го направите? — попита Уорън. — Страхувах се, че след останалите ви приключения може да е твърде скоро да се гмурнете в непознатото.

— Господин Дойл, готова съм да тръгна още в този миг, ако се налага — казах му с високо вдигната глава. — Особено ако не съм принудена да спя в палатка или да се обличам в необработена вълна.

След изясняването на още някои подробности Уорън си тръгна, а Джаспър ме задържа:

— Тамзин, очаквах големи неща от теб, но ти надмина очакванията ми. За три седмици си осигури повече перспективи, отколкото момичета, които са тук от началото. И не просто какви да е перспективи — едни от най-добрите. Уорън намекна, че смята да предложи повече от основната цена по договора ти. Ще има достатъчно, за да покрие дълга ти.

— В такъв случай значи мислите, че ще има предложение, сър?

— Категорично съм убеден в това. Мисля, че предприема тази допълнителна стъпка в името на благоприличието. Виждал съм мъже да правят предложение за брак след една среща, но един годеж изглежда много по-сериозен, ако двойката действително е прекарала достатъчно време заедно.

— Разбирам. Благодаря ви за цялата ви помощ.

Джаспър се изправи и ми отвори вратата:

— Честно казано, заслугата беше изцяло твоя. Ти си тази, която го спечели толкова бързо, но това вероятно не е било нищо особено след всичко, което направи, за да доведеш тук другите момичета от Сивата чайка — въпреки че това ми костваше някои стоки.

Беше трудно да запазя сериозно изражение при сухия му тон:

— Съжалявам за това, сър. Но повярвайте ми, когато ви казвам: можеше да е много по-лошо.

— Определено вярвам в това. Загубата е част от бизнеса — човек трябва да очаква неочакваното. Както например, когато диамантът ти захвърля на вятъра невероятни възможности. — За миг на лицето му се появи намръщено изражение, после омекна. — Е, стореното — сторено. Просто съм благодарен, че не си като нея.

— Благодаря ви, сър. — Но докато вървях обратно към стаята си, се улових, че се питам дали наистина би трябвало да приемам това като комплимента, който бе имал предвид.

Денят, в който по план трябваше да замина за Хадисън, прогони всякакви тревоги, че в Адория вечно е студено. Времето вече стабилно се затопляше, откакто бях в Денъм, но тази сутрин се събудих, почти вярвайки, че вече е лято. Към обяд всички се потяха, а влажността ме караше да се чувствам, сякаш съм увита в одеяла. Мистрес Кълпепър и госпожица Брадли бяха извън себе си, докато полагаха усилия всички да са напудрени и да се опазят от потене, но отрано стана ясно, че тази битка май щеше да е безнадеждна.

Повече от половината момичета бяха сгодени. Няколко вече се бяха омъжили и заминали. Повечето от обвързаните идваха от ранната група, но някои момичета от Сивата чайка имаха годеници. Освен много възрастния господин, никой друг не бе проявил сериозен интерес към Мира, което ме тревожеше. Стори ми се неспокойна и нервна и се запитах дали несигурното положение по романтичните въпроси най-сетне не си казваше думата. Когато намекнах за това, тя изглеждаше напълно изненадана.

— Какво? Това ли? О, не. Там всичко е наред.

— Тогава защо крачиш напред-назад като хваната натясно котка?

Тя рязко прекрати въпросното крачене: явно не си беше давала сметка какво прави.

— Други неща — каза уклончиво. — И се безпокоя за теб, за Аделейд.

Скръстих ръце и отидох до прозореца.

— Е, единственото, за което трябва да се тревожиш по отношение на мен, е дали Уорън наистина ще ме заведе в Хадисън.

Предполагаемото време на пристигането му вече беше отминало и безпокойството ме разяждаше отвътре. Сновях из къщата и поздравявах онези, които се готвеха за вечерните ангажименти. През цялото време постоянно надничах през прозорците. Именно в един такъв момент, когато бях с гръб към него, Гидиън се възползва от шанса да ме издебне.

— Здравей, Тамзин.

Затворих очи за миг, а после се обърнах с хладна усмивка. Отлично успявах да го избягвам. Той и Наследниците още бяха наоколо и никой не знаеше кога си заминават. Момичетата, които не бяха живели с тях в Грашонд, се оплакваха колко са странни, без да имат особено понятие колко много по-лошо можеше да бъде.

— Здравейте, господин Стюарт.