Смарагдово море

Осъзнах, че точно сега имаше твърде малко хора, на които можех да се доверя. Но Яго беше един от тях. И имаше нужните средства и находчивост да ми помогне да осмисля това катастрофално положение, в което бях изпаднала. Неотложната нужда да отида при него, гореше в гърдите ми, и макар че, да, на карта да беше заложено благополучието ми като цяло, освен това егоистично, отчаяно исках да го видя отново.

Но дали той щеше да иска да ме види?

Реших, че да. Или, ами, щеше да ме види дори и да не искаше. И щеше да ми помогне въпреки онова, което му бях причинила. Защото така беше устроен. Това осъзнаване трябваше да ми донесе облекчение, когато тръгнах, но най-вече ме натъжаваше.

Два часа по-късно малък път без указателни знаци пресече моя. Предвид времето трябваше да е Коутсвил Роуд. Но къде беше Коутсвил? На север или на юг? Къде беше Нювил, градът, споменат на табелата? Усетих безпокойство под лъжичката, докато се оглеждах напред-назад и преценявах вариантите си. Най-накрая свърнах на юг. Северната отсечка от пътя изглеждаше по-малко използвана. Ако в онази посока имаше три града, щях да очаквам повече движение. А северната посока водеше към залива. Не бях пътувала толкова далече от него: не изглеждаше вероятно на такова малко разстояние да има три града. Шансовете клоняха на юг, а ако се окажеше, че съм преценила погрешно, най-вероятно в крайна сметка щях да тръгна по Гавърнърс Хайуей и можех да продължа към Кейп Триумф.

В извода ми имаше множество несигурни неща, но това беше до голяма степен всичко, с което разполагах напоследък. През остатъка от деня пътувах, без да открия никаква следа от човешко обитаване, и това ме накара да се разтревожа, че дори не съм на Коутсвил Роуд. Когато обаче той стана малко по-широк и с повече следи от използване, се утеших със знанието, че поне съм на някакъв главен път. Но щеше ли да ме отведе при Яго?

За поредна нощ си направих лагер и потеглих на разсъмване. Немного след това отбелязах победа, когато попаднах на град Нювил. „Град“ обаче беше малко преувеличено. Състоеше се най-вече от няколко голи постройки, разположени назад от пътя. Отвъд тях, където гората ставаше по-гъста, чух звук от сечене на дърва. Изглежда, че Нювил беше нещо като лагер на дървосекачи. Не видях обитатели и нямаше да погледна тези постройки за втори път, ако не беше друга пътна табела, съобщаваща името на селището. А на нея, под „НЮВИЛ“, имаше думи, които накараха сърцето ми да запее: „КОУТСВИЛ 10 МИЛИ“.

Бях на прав път! Половин ден вървене и вероятно щях да открия някои отговори. Можеше дори да открия Яго, зависи на какво разстояние бе Ръшуик. Въпреки че вчера планът ми беше да се отправя на юг, мисълта наистина да го видя, беше зашеметяваща. Част от мен се беше съмнявала, че това може изобщо да стане отново някога, и прекарах онези следващи десет мили в постоянен вихър от емоции. Възбуда. Угризения. Безпокойство. Страх.

Щях да го разбера, ако не ме обичаше вече. Почти го очаквах след това, което му бях причинила. Но какво, ако вече не ме… харесваше? Какво, ако не ме уважаваше? Когато си представих как онези топли, дружелюбни златистозелени очи стават студени, в стомаха ми се отвори яма.

Тази ужасна мисъл пресуши донякъде енергията ми и стъпките ми започнаха да стават мудни, когато долових слабия звук от фургони и гласове напред. Докато се забързвах отново, шумовете се усилваха все повече и повече и преди да се усетя, вече влизах в Коутсвил. Нямаше начин да го пропусна. Беше истински град, малко по-голям от Констанси, гъмжащ от хора, които вършеха всекидневните си задачи, и магазини и работилници, които продаваха услугите си.

Открих магазин за колониални стоки и продадох брошката си, която беше кажи-речи единственото ценно нещо, което имах у себе си. Повечето пари отидоха за храна, но се сдобих също и с няколко други полезни неща: кремък, миниатюрен нож, канап и мех за вода. Всичко се вмести точно в един стар чувал, който собственикът на магазина ми даде безплатно, след като забеляза окаяното ми състояние. Почти се изкуших от един кат нови дрехи, но вместо това се спрях на проста памучна престилка, с която да покрия мръсното и степано кадифе. Храната беше по-важна.

Собственикът на магазина ми каза, че Ръшуик е на още двайсет мили на юг, и исках да съм подготвена. Не знаех какво щях да заваря там, дали дори изобщо щях да намеря Яго. Като нищо можеше да се озова отново в гората или на Гавърнърс Хайуей. И въпреки че бях станала доста умела в правенето на риболовни капани по потока, който течеше успоредно на Коутсвил Роуд, не можех да разчитам и на този вариант.