Смарагдово море

Тръгнах от Коутсвил в късния следобед и около залез-слънце се разположих на лагер. Когато потеглих отново на сутринта, теренът започна да се променя. След безкрайните гори на западен Денъм се изненадах да видя как дърветата оредяват, отстъпвайки място на вълнисти хълмове и ливади в един от най-наситено зелените цветове на тревата, на които някога бях попадала. Веднъж зърнах голяма, богата на вид селска къща малко встрани от пътя. Няколко коня тичаха и скачаха доволно в смарагдово зеленото пасище и аз почувствах сълзи в очите си, като си помислих колко ли много Яго обича това място.

Когато стигнах до същинския Ръшуик, открих, че е по-развит от Нювил, но далеч не прилича на Констанси или Коутсвил. Ръшуик беше новосъздаден град, появил се като резултат от все по-усиленото развитие на тези зелени пояси. Явно те бяха подходящи за грозде, коноп и… коне.

— Повечето обитатели живеят извън града във ферми и плантации — каза ми един сприхав собственик на магазин на име Брансън Майърс. Той се беше специализирал в продажба на семена, а освен това беше член на съвета, който управляваше града. Някой на улицата ме беше насочил към него, когато дойдох да питам за Яго. — Не познавам половината жители на града — каза той. — Извинете ме за момент.

Изчаках, докато господин Майърс приключи с един клиент, преди да разпитам още за Яго.

— Няма ли някакъв… не знам, регистър?

Той се изсмя силно:

— Това би било прекрасно, нали? Районът се разви твърде бързо. Миналата година губернаторът започна да отпуска земя за разработване тук и бам! — Господин Майърс плесна с ръце, за да подчертае думите си. — Започна безумен наплив. Което е прекрасно в крайна сметка — искам да кажа, повечето от тях купуват семето си за посев от мен, но нямахме нужните хора, за да се справяме с подробностите, ако разбирате какво имам предвид. Когато имаше дузина собственици на земя, аз и другите четирима членове на съвета се редувахме да вършим чиновническа работа. Никога дори не си направиха труда да назначат градоначалник или оценител. Сега има повече от петдесет жители. Почакайте.

— Но аз имам адрес — казах, след като той приключи със следващата си задача. — Орчард Енд.

— Пак не е от помощ. Поне не и на мен. Сигурен съм, че е вписан в някой от актовете за собственост. Имаме такива, но не са много добре подредени.

— Мисля, че току-що го е купил. Или може би се готви да го купи — наемаше го.

— О, един от онези ли? Изобщо не са организирани. Хей, Бил? Почакай за минута, веднага се връщам.

Господин Майърс ме отведе през две врати по-надолу до сграда с табела „ГРАДСКИ АРХИВ“. Отключи вратата и махна с величествен жест към малка стая с разнебитено бюро и прашни купчини хартия.

— Ако искате да се опитате да го намерите, сте добре дошла да се заемете — каза той. — Наистина не можете да влошите нещата.

Зяпнах и се втренчих невярващо в безредната сцена. Обиколих и прелистих някои от купчините, които, доколкото виждах, бяха натрупани без всякаква система. Официални подписани и подпечатани документи от Кейп Триумф бяха смесени с написани на ръка бележки. Имаше нотариални актове за поземлена собственост, данъчни документи, удостоверения за раждане, разрешителни за практикуване на бизнес, финансови документи и официални искания, свързани с основните нужди на града. Не съществуваше подредба по азбучен ред или по номера. Най-близкото подобие на организация, което видях, беше купчина с надпис ЗА ОБРАБОТКА ОТ ЧИНОВНИК. Най-горният лист в тази купчина представляваше обява за работа — търсеха чиновник.

— Вие сериозно ли? — попитах най-накрая.

Господин Майърс се облегна на вратата:

— Да. Доста голяма бъркотия е, нали? Като се замисля, какво ще кажете за това: останете в града за седмица-две и ще видя дали мога да убедя момчето на банкера да дойде да поработи по това за вас. — Той замълча за миг да огледа външността ми, която се бе подобрила от вчера. Може и да беше глупаво предвид обстоятелствата, но като си давах сметка, че ще видя Яго отново, бях отделила време да се издокарам възможно най-добре, като дори си направих труда да си сплета косата. — Някой като вас не би трябвало да се съсредоточава върху нашите проблеми.

Можеше да се съглася с него, но изборът му на думи ме накара да се поколебая:

— Някой като мен ли?

— Разбира се. — Махна с ръка приблизително в моята посока. — Малко сте уморена и раздърпана от пътуването, но очевидно сте доста изтънчена млада дама, която не се занимава с катастрофи като тази.

Огледах се отново, преценявайки тихата, разхвърляна канцелария. После мислено я съпоставих с това как бях подмятана в океанската буря, спасена от баланкуанците, наказана от последователи на полузаконна религия, как паднах в огромна пропаст, втурнах се в горяща плевня и бях блъсната през борда на лодка, за да се удавя. Господин Майърс ме погледна озадачено и осъзнах, че се усмихвам — не толкова, защото това беше забавно, а защото беше нелепо. След всичко, което бях изтърпяла, този следващ етап в оцеляването ми се свеждаше до подреждане на книжа.