Смарагдово море

— Е, беше малка утеха да мисля, че поне ти ще си в безопасност и добре осигурена с някой друг зашеметен от любов късметлия.

Мълчание.

— Идва ми да се изсмея на това — казах най-накрая. — Но мисля, че бих започнала да плача доста бързо.

— Е, не можем да допуснем това. — Той ми помогна да стана. — Ела да погледнеш какво спаси. Ще те нахраним и почистим. После ще преценим какво да правим по-нататък.

— Но аз…

— Първо храна и баня.

Навън слънцето напичаше, предизвиквайки ме да се осмеля да твърдя, че в Адория някога е било студено. Яго ме запозна официално с Алекси, както и с конете. Сребристата кобила беше Бриз — майката на Пебъл и Дъв. Черната кобила беше Уинсъм, а жребчето й се казваше Дезмънд. Лицето на Яго сияеше, докато описваше характерите им и галеше онези, които идваха да ни видят до оградата. Фелисия обаче не се приближи.

— Ревнува от теб — подметна закачливо Яго.

— Е, аз пък й завиждам за финия косъм. Никога не съм виждала такова нещо на кон. Затова ли всички се прехласват по нея?

— Отчасти. Но освен това е гъвкава, много издръжлива. — Очите му светнаха. — А когато я пуснеш да тича, е по-бърза от светкавица.

Започнахме да се изкачваме по тревистия склон към къщата, като спряхме за миг пред вратата да обхванем с поглед гледката около нас. Зеленина, зеленина навсякъде. Гладка и вълниста като морето в спокоен ден. Чворест люляков храст пръскаше аромат във въздуха, а конете пасяха доволно в пасището. Недалече от обора Алекси бе коленичил близо до едно дърво без листа и копаеше в основата му.

Яго посочи:

— На старите собственици никога не им е минавало през ум да използват тази земя за коне. Цялата била засадена с ябълкови дървета, когато дошли от Осфрид, и те ги поддържали почти трийсет години. Когато съпругът починал, жена му отишла да живее със сина им на изток. Известно време наемали работници, но скоро спрели и просто зарязали всичко.

— И тогава се появи ти? — попитах.

— Не веднага. Появих се десетина години по-късно. Синът на господарката искаше да продава, но тя не позволяваше. Когато видях мястото, разбрах, че е идеално, но парите ми не бяха и наполовина достатъчни. — Той скръсти ръце на гърдите си и се огледа с любов наоколо. — Открих ги, опознах я, и направих сделка, която й допадна. Мога да бъда доста убедителен, знаеш.

— Да, мисля, че съм чувала това някъде — отбелязах със сериозно изражение.

— Съгласих се да запазя част от овощната градина и да реставрирам къщата. В замяна разработихме план за изплащане на вноски, по време на който мога да задържа конете тук и да започна част от работата. Синът й предпочиташе да продаде всичко наведнъж, но дотогава вече беше готов за всякаква продажба.

— И така, ето те тук.

Яго отговори с крива усмивка и плъзна ръка около талията ми:

— Ето ме тук.

— Ако се предполага да запазиш овощната градина, защо Алекси изкопава онова дърво? — попитах.

— Защото е изсъхнало. Половината са изсъхнали. Опитваме се да ги разчистим, но това е дълъг, труден процес. Прави стягането на тази къща да изглежда лесно, а това също си е истински подвиг. Погледни.

Отключи предната врата с престарял ключ и я отвори със скърцане. Влизането в къщата ми напомни за историите, които бях чувала за огромни гробници в далечни земи, където императорите били погребвани с всичките си притежания. Всички стаи бяха мебелирани и украсени, сякаш се използваха. Слоевете прах намекваха друго, както и занемареният вид. Конструкцията на къщата не беше единственото, което бе овехтяло с времето. Някои от мебелите и килимите също се разпадаха.

— Ето защо спите в колиби — казах, като надникнах към една изкорубена част от тавана.

— Да. Бих предпочел да те посрещна тук, но и не искам таванът да се срути върху теб. — Продължихме през кухнята към помещението за сушене на билки в къщата. Във въздуха витаеше мирисът на билките, окачени по сводестите греди.

— Това ще е невероятно, когато се реставрира — казах. — Може да съперничи на всяка от изисканите къщи, които видях в Кейп Триумф.

— Предполагам, че си посетила доста такива? — Яго се премести до едната стена, където лежеше обърната с дъното нагоре вана. Преобърна я и избута няколко паяка.

— Съмняваше ли се в мен?

— Никога — каза той добродушно и вдигна тежката вана. — Задръж вратата, ако обичаш.

Тръгнахме обратно през имота към колибата му. Той остави ваната с тупване и избърса потта от челото си с измачкана кърпичка.

— Ако нямаш нищо против горещината, можеш да се изкъпеш сега. Иначе ще започне да изстива след няколко часа.

Отне ми един миг да осъзная какво има предвид.

— О, не ми трябва гореща. Студената вода става.

— След плуването в залива Денъм? Не. Вземи си гореща.

Прокарах ръка по косата си, която бе безжизнена и мазна от многобройните дни, в които не беше мита както трябва.

— Тогава нямам нищо против топлината.

— Предположих. Веднага се връщам.