Смарагдово море

Беше там и беше истински, и беше прекрасен. След всички възходи и падения — най-вече падения — които бях преживяла, най-сетне ме беше споходило едно хубаво пешо. Страхувах се да откъсна очи от него да не би едно мигване да го накара да изчезне. Наложи се да подпра ръце на оградата, за да спра треперенето си.

На лицето на Яго се виждаше онази негова усмивка — онази непринудена, открита усмивка, която по някакъв начин сякаш знаеше всичките ви тайни. Тя ме довърши. Тя и онези очи. Онези изумителни, омагьосващи очи. Смутих се, когато мълчанието се проточи, виждах и озадачения поглед на Алекси, затова се опитах да си придам вид, сякаш държа положението под контрол, и казах:

— Е, нима само смяташ да стоиш там и да зяпаш, Яго, или ще ме поканиш да вляза като цивилизован човек?

Усмивката му стана толкова широка, та беше цяло чудо, че бузите не го заболяха.

— О, Тамзин — каза той. — Липсваше ми. — Заговори на Алекси на колеблив белсиански и едрият мъж кимна и се отдалечи с подтичване. Яго го наблюдаваше в продължение на един миг, а после ми махна да пристъпя напред. — Добре, Тамзин. Ела да видиш двореца ми.

Очаквах да ме поведе към голямата къща, но вместо това отидохме в една от новопостроените колиби. Тази, в която влязохме, беше дори по-малка от бунгалото му в Грашонд. Приличаше повече на палатка, която по случайност имаше дървени стени.

— „Дворец“ може да е било малко пресилено — каза ми той, като свали един чайник от огнището.

Засмях се и седнах на една плетена рогозка, нямаше столове или маса.

— Ако знаеше в какво спях напоследък, щеше да си наясно, че това си е чист лукс. Да спя в шейната ти, всъщност беше разкош в сравнение с речния бряг.

Той наля две чаши хладък чай, а после дойде при мен на рогозката, като свали шапката си. Изрусялата му от слънцето коса беше влажна от пот, бузите му — по-червендалести от последния път, когато го бях видяла. Носеше стара риза с копчета на яката, която някога може би е била бяла, ръкавите й бяха навити до лактите. Не можеше да спре да се усмихва и осъзна, че не съм единствената, която непрекъснато се взира.

— Речен бряг! Какво… — Очите му бързо се стрелнаха надолу, а усмивката му потрепна съвсем леко, докато оглеждаше дрехите ми. — За Бога, Тамзин. Какво е станало с теб? Зеленото все още е цветът, който ти подхожда най-много, но…

Прокарах ръце по полата си. Бях почистила повечето мръсотия, но кадифето беше степано и потъмняло. Развързах престилката, разкривайки останалото.

— Предположих, че ще забележиш веднага и ще се опиташ да ми продадеш нещо ново.

— Защо ми е да гледам някаква рокля, когато имам пред себе си прекрасното ти лице? Но вероятно мога да ти стъкмя нещо набързо. Сега. Къде беше? Успя ли… стигна до Кейп Триумф, нали?

— Да. А после ходих на някои други места. Първо на първо, насред залива Денъм.

Впуснах се да разказвам историята си, запъвайки се за миг, когато описвах как бях почти сгодена за Уорън Дойл. Тази част беше необходима обаче, а когато задълбах във всичко друго, неловкостта се стопи. Разпалвах се все повече, докато говорех, емоциите ми кипяха и преливаха. През последните няколко дни бях преживяла невероятни обстоятелства, заставяйки се да се съсредоточа върху оцеляването. Сега, отдалечена от тях, когато наистина ги описвах, почувствах пълната сила на осъзнаването точно колко тежко е било положението ми. То ме зашемети и целият страх, който се бе налагало да потискам, за да изкарам всеки ден, сега излезе на повърхността. Не осъзнавах колко силно треперех, колко трескави бяха станали думите ми или че дори в очите ми имаше сълзи, докато Яго не ме притегли към себе си и опря главата ми на гърдите си.

— Добре, добре. Вече всичко е наред — каза той нежно. — В безопасност си. Ще се справим с това.

Стиснах здраво очи:

— Страхувах се, че ще ме отпратиш. Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш никога повече.

— Всичко, което искам от седмици насам, е да те видя отново. — Пръстите му се присвиха и се заровиха в косата ми, докато увиваше кичурите около ръката си.

— Но след онова, което ти причиних… беше ужасно…

Той наклони глава надолу и опря буза на челото ми, докато обмисляше отговора си.

— Знам защо го направи. Не биваше да го правиш. Но знам защо го направи.

— Разбира се, че трябваше. Не смятах да ти позволя да се откажеш от всичко, за което си работил! — Дори и в окаяното си състояние не можах да сдържа искрата на възмущение.

— Беше мое и имах право да се откажа от него — настоя той.

— И мое — да откажа! — Осъзнавайки, че спорът щеше бързо да се превърне в безплодна кавга, въздъхнах и зарязах темата. — Съжалявам, Яго. Нямам угризения, задето те спасих от самия теб, но съжалявам, че трябваше да стане по такъв начин. Сигурно си бил много ядосан, когато си осъзнал, че задържането във форта е номер.

— Ядосан? Не. Шокиран може би. — Той направи пауза. — Сломен.

Почувствах как собственото ми сърце се къса при тези думи.

— О, Яго. Толкова съжалявам, че те нараних.

Тонът му стана печален: