Смарагдово море

Губернатор Дойл се спогледа озадачено с колегите си.

— Кой, за бога, сте вие и как влязохте?

— Яго, какво става? — попитах смутено. Независимо че се радвах да го видя, сега не беше точно най-подходящият момент.

Яго, както обикновено, не изглеждаше особено смутен, че се натрапва. Беше се спретнал малко, но още носеше обичайното си облекло. Посочи рязко с палец зад гърба си и каза:

— О, старият Лоусън ме пусна да вляза. Отдавна се знаем — сделки с памук, нали знаете. Но не затова съм дошъл. Тамзин, Стърлинг току-що влезе в пристанището.

Бавно се изправих, вкопчвайки се с ръце в ръба на масата. След като си поех няколко пъти дъх, за да се овладея, казах много тихо:

— Господине, дами… Ще трябва да изляза за момент. Лейтенант Харпър, сигурна съм, че можете да ме заместите.

Без да чакам одобрение, последвах Яго навън през вратата, без да обръщам внимание на загрижените подвиквания на Орла и Харпър. В мига щом излязох навън, хукнах към кейовете. Яго веднага ме настигна.

Когато пристигнахме, митничарите точно си тръгваха от Стърлинг. Други кораби също товареха и разтоварваха и постоянно бивахме блъскани назад в шумната суетяща се тълпа, докато се надигахме на пръсти да видим какво ще стане после на борда на кораба. Защо тук днес имаше толкова много високи хора? Внезапно една жена зад мен изписка и се втурна напред, прегръщайки възрастен мъж, който носеше куфар.

— Ето, започва се — ахнах. — Пътниците!

А после — проблясване на червена коса. Тя ме видя, когато я видях и аз: розовобузото й лице разцъфна в широка усмивка:

— Мамо!

Мери се отскубна от жената, която я държеше за ръка, и се хвърли в прегръдките ми. Грабнах я и почувствах как всичко в мен избухва. Сърцето ми трябваше да сдържа в себе си толкова много неща през последната година, а сега това беше ключът, който най-сетне го освободи. Цялата сърдечна болка, амбиция, вълнение и толкова много други неща. Всичко, което ме беше тласкало и ми бе давало сили по време на това търсене. Едва си поемах дъх, докато я обсипвах с целувки и я притисках към себе си.

— Стига с целия този плач, мамо. Хората ще ни зяпат.

— Боже, Тамзин, виж се само!

Естер Уилсън и останалите ми някогашни съседи си проправиха път до мен и ме запрегръщаха, докато аз продължавах да прегръщам Мери. След като цялото семейство слезе и прибра вещите си, се отправихме през задръстения док към по-свободните части на Кейп Триумф. Яго вдигна пътническия сандък на Мери и тръгна бавно редом с нас.

— Толкова ми липсваше — казах на Мери: все още едва можех да повярвам, че я докосвам. — Вече си толкова висока.

Тя кимна сериозно:

— Ами, аз съм на четири. Страхувах се, че няма да ме познаеш.

Целунах я отново:

— Не ставай глупава. Бих те познала навсякъде. Страхувах се, че ти няма да си ме спомниш.

— Разбира се, че щях! Леля Ливи постоянно рисува твои портрети. И всеки ден четяхме тези писма, които остави. Донесох със себе си някои от любимите ми, но още повече ми харесва да си тук от плът и кръв. — Тя се сгуши в мен и се загледа с широко отворени очи към града. Когато забеляза Яго, повдигна глава и попита:

— Ти кой си?

— Яго Робинсън, госпожице. На вашите услуги.

Мери го огледа подробно с нетактичността, в която децата са толкова добри.

— Знаеше ли, че очите ти не са еднакви?

— Чувал съм го един-два пъти — отвърна той сериозно.

— Харесват ми.

Тя понечи отново да сложи глава на рамото ми, но отново се оживи и вдигна очи, когато казах:

— Господин Яго е мой добър приятел. След като се погрижа за няколко неща тук, ще отидем на запад да живеем с него.

Тя хвърли поглед между нас и попита подозрително:

— За този ли говореше баба? Богатият мъж, който ще отведе всички ни в замък?

— О, аз съм богат по душа — каза й той — и не е толкова замък, колкото, ъъ, ферма.

— Това изобщо не е същото — каза Мери, макар че звучеше по-скоро любопитно, отколкото неодобрително. — Има ли животни в нея? Крави и пилета?

— Не такава ферма. Имам коне.

Тя направи физиономия:

— О! Навсякъде има коне.

— Не като моите. Сериозно говоря — добави, забелязал скептицизма й. — Моите са по-бързи и по-умни от другите коне. Те са за надбягвания. Просто питай майка си — тя ги е яздила.

— Наистина ли, мамо? — А после, без да чака отговор: — Аз може ли?

— Когато пораснеш — отговорих.

В същото време Яго каза:

— Да.

— Яго — обадих се предупредително.

Мери побърза да се намеси в негова защита:

— Това са си неговите коне, а той казва, че може. Да отидем още сега.

Яго се ухили зад нея, а аз поклатих глава към двамата:

— На пет дни път оттук е, миличка. А ти току-що пристигна. В града има много за разглеждане.

— Виждала съм градове. Живяла съм в един. Знаехте ли това, господин Яго? — С един бегъл поглед тя отхвърли цялата прелест на Кейп Триумф. — Не ми трябва да виждам още един град. Искам да отида да живея във ферма.

— И аз изгарям от нетърпение да го направиш — каза Яго. — Но освен това се безпокоя и за уреждането на делата ни.

Мери го погледна, сякаш беше луд:

— Защо се безпокоиш? Мама е тук. Ако нещата трябва да бъдат свършени, тя ще се погрижи да бъдат свършени. Ти не знаеше ли това?