Смарагдово море

— Тогава може би не биваше да прибирате таксата, господин Торн. — Хвърлих поглед през украсения двор, където гостите се смееха и танцуваха. — Аделейд и Седрик имат приятел адвокат тук, когото мога да помоля да помогне да разрешим нещата.

След продължително умислено мълчание Джаспър най-сетне поклати глава и издаде звук, който можеше да е сумтене или смях.

— Снежните виелици и корабокрушенията не са те променили, Тамзин. Упорита си, както винаги. Повече, мисля.

— О, благодаря, господин Торн. Мило е от ваша страна да го кажете. Макар че упоритостта не е причината, поради която ми дължите парите. Има го в договора. — Внезапно в ума ми зазвучаха думите на Орла. Ако можеха да ти плащат за преодоляването на невъзможни ситуации, щеше да си богата жена.

— Какво? — попита Джаспър, като ме видя как сдържам смеха си.

— Нищо — казах му. — Просто си мисля, че може от би онези снежни вихрушки и корабокрушения наистина имаше полза.

Бях в повишено настроение, когато си тръгнах от Джаспър, възхитена, че най-накрая разполагам с парична сума, която да нарека своя. Не беше достатъчна да оправя всичко, но щеше да ми позволи да набавя достатъчен запас от лекарството на Мери, за да го имам подръка, когато тя пристигнеше. Разсеяна от победата си, забелязах Гидиън едва когато почти се блъснах в него.

Другите Наследници не бяха присъствали на празненствата, което не бе изненадващо. Досега вече беше добре известно, че той прекъсва отношенията си с тях и утре заминава да се установи в колонията Уестхейвън — същото щяха да направят и Седрик и Аделейд.

— Тамзин — каза Гидиън и улови ръката ми. — Опитвах се да те намеря. Исках да се сбогувам сега, в случай че те изпусна на сутринта.

Гневът ми към Гидиън се бе уталожил и аз бързо го прегърнах.

— Е, може би ще ме видиш по-скоро, отколкото си мислиш. Смятам да отида там в някакъв момент, за да видя как са Седрик и Аделейд — а сега и ти, предполагам. С вълнение очаквам да видя удивителните неща, които ще направиш с новата си църква.

— Аз също. — Той се усмихна със своята кротка усмивка и дори след цялото това време видях, че тя още въздействаше на някои от приятелките ми, когато минаваха покрай нас. — И очаквам, че ти също ще вършиш невероятни неща.

— Не съм сигурна в това. Просто се опитвам да оцелявам, не да основавам религии или нови колонии.

— Щеше да те бива в тези неща, знаеш ли — каза той, като стана малко по-сериозен. — Бива те във всичко, което ти се възлага — но то сякаш винаги е да подпомагаш или да се приспособяваш към нечии други възгледи. Но се питам…

— Питаш се какво? — подтикнах го, озадачена от това странно, философско отклонение.

— Питам се на какви велики постижения ще си способна, когато ти контролираш нещата и даваш насоките? — Той отново се усмихна. — Има една поговорка: „Ангелите имат план, а ние съдействаме“. Мисля, че за теб е вярно обратното.

— Гидиън, добре е, че заминаваш за експериментална религиозна колония, защото това беше абсолютно богохулство.

— Довиждане, Тамзин — каза той нежно. Погледът му се фокусира върху нещо зад мен и той кимна леко. — Сбогувай се с него от мое име.

— С кого да се…

Гидиън вече се отдалечаваше и аз погледнах към далечния край на ливадата. Там, облегнат на едно дърво във вечерните сенки, стоеше Яго и ме наблюдаваше с една от своите полуусмивки. Без да обръщам внимание на скандализираните заможни жители на Кейп Триумф, повдигнах полата си и се втурнах през тревата. Искаше ми се да притисна Яго към дървото и да го разцелувам пламенно, но в проява на огромна сдържаност просто стиснах здраво ръцете му.

— Кога пристигна в града? — възкликнах. — Трябваше да дойдеш веднага при мен!

— Мислиш, че не съм ли? — засмя се той. — На влизане в града се отбих във форта да питам за Харпър. Казаха ми, че е на сватба, а после се впуснаха да разправят цялата тази история за това как младоженецът едва не бил екзекутиран, но в последната минута го спасила ослепителната, божествено красива най-добра приятелка на булката, като довела цял антураж от икори.

— Антураж, как не! И никой всъщност не е казал „ослепителна, божествено красива“.

— Е, мислеха си го — отвърна Яго престорено сериозно. — Точно както си го мисля аз сега. Ти си… видение.

Изчервих се под преценяващия му поглед, тайно развълнувана, че най-накрая успя да ме види облечена, както подобава на Бляскавия двор. Роклята, която носех, беше ушита от светла сиво-зелена коприна, смъкващият се от раменете корсаж бе украсен с по-наситено зелени кристали. — Казваш това само защото си ме виждал най-вече в скучни безцветни рокли на Наследниците или пътнически дрехи на икорите.

— Хей, случайно харесвам онези кожени пътни панталони. Много.

Дръпнах го за ръката:

— Ела да се запознаеш с приятелките ми и ми разкажи къде беше.

Той поклати глава и не помръдна от мястото си:

— Не съм подходящо облечен — и не ми казвай, че никого не го е грижа. Не сме женени. Още не можем да пренебрегваме обществените порядки.