Смарагдово море

— Съвсем скоро ще можем — казах. После му обясних как договорът ми вече бе изплатен и бях заделила малко пари.

Очите му светнаха както от възхищение, така и от пресметливост.

— Ха. Това улеснява много неща, нали? А знаеш ли какво друго ще улесни нещата? Петдесетте златни монети, които осигурих за нас. Затова закъснях.

— Петдесет златни монети? Да не си ограбил някого? — Ужасено притиснах ръка към устата си. — Яго! Не си продал конете, нали?

— Какво възмущение само! Я виж ти, Тамзин, възможно ли е наистина да се интересуваш от тези коне?

— Започнах да се интересувам и да държа да сбъднеш надеждите и мечтите от детството си! Е, откъде взе проклетото злато?

— Ами, не е у мен, но ще го получа веднага щом съхраним и транспортираме онези вестници, които намери в къщата. Поразпитах в Бейкърстън и беше права, че са ценни. Там основават колеж и един от професорите предложи доста солидна сума, ако мога да ги доставя. Разбира се, те не са мои. Според сделката ми със старата господарка й дължа малък дял от всичко, което продам от нейно име в къщата. Тя живее по средата между това място и Бейкърстън, така че си побъбрихме и аз я придумах за малко повече от „малък“ дял за продажбата, тъй като ще трябва да свършим доста работа, за да ги съхраним, и защото никой нямаше да узнае, че струват нещо, ако не беше ти.

— Петдесет златни монети… — промълвих.

— Не веднага, но да. Мислех си, че ще се затрудня да събера остатъка от таксата ти, но изглежда, че можем да се оженим веднага и да се сдобием с всички неща, които ще ти трябват за Мери. Предполагам, че ще трябва да купим повечето от тях тук, защото това, което може да се намери в Ръшуик, е доста ограничено. Не си чула дали ще правят училище, нали?

— Не и не ми се вярва да стане скоро, като се има предвид колко е малка колонията. Но с толкова злато ще се справим. Ще купим книги.

Усмивката му сякаш беше колкото заради щастието ми при новината, толкова и заради самата новина.

— Все още не отписвай онзи съвет. Знаеш ли кого видях на идване? Не друг, а самия Майърс. Бил е път чак дотук. Ще остави всички обяви за работа в канцеларията на вестника.

— Наистина ли? — Бях достатъчно впечатлена, че да отклоня мислите си от неочаквания късмет. — Може би започват да се организират.

— Може би. Бъбреше как нямал време да проверява кандидатите, попита отново дали ще размислиш и ще приемеш да бъдеш помощник-писар и да провеждаш интервютата вместо него. — Яго нежно ме докосна по бузата, а после отдръпна ръка, спомнил си, че сме на обществено място. — Въпреки това не мога да го виня. Всички разчитаме на теб.

Някои от другите момичета започнаха да ме викат от другата страна на двора.

— О! Ще украсяват каретата. Трябва да отида — сигурен ли си, че няма да дойдеш с мен, Яго? Добре е да хапнеш нещо.

Той поклати глава:

— Не, не и този път. И бездруго съм уморен до смърт. Ще те намеря утре и ще започнем да обсъждаме планове за сватбата. Само чакай да видиш колко изгодно мога да намеря украси! Преди да пристигне Мери, ли искаш да го направим, или след това?

— О! Аз… честно казано, иска ми се да можех да го направя, след като пристигне цялото ми семейство. Част от плана беше да ги доведа тук, когато… — Ведрото настроение, което усещах цяла вечер, за пръв път посърна. — Е, предполагам, че ще го измислим. Винаги успяваме.

— Тамзин! — чу се гласът на Мира. — Къде си?

— Върви — каза Яго. — Имат нужда от теб.

Стиснах отново ръката му и понечих да се обърна.

— Хей, не знаеш къде е отседнал господин Майърс, нали?

— Майърс ли? Брансън Майърс? — попита Яго, сякаш не ми беше говорил за него само преди пет минути. — Спомена някаква странноприемница… в името май имаше нещо с „Армс“. Не смяташ да приемеш жалкото му предложение, нали?

— Онова предложение? Не. — Повдигнах ръката на Яго и бързо я целунах. — До утре.

След цялото празнуване почти всички в Уистерия Холоу искаха да спят до късно на другата сутрин, но керванът за Уестхейвън тръгваше точно след изгрев-слънце. Потегли с толкова приветствия и шум, колкото и онзи за Хадисън, но този път, докато гледах как Седрик и Аделейд водят конете си, вече не се чувствах изпълнена с ужас. Светът преливаше от оптимизъм и красота и всичко ми се струваше възможно.

— Не се замесвай в неприятности — подхвърлих закачливо на Аделейд, като я прегърнах сигурно за петдесети път.

— Аз ли? Ти си се забърквала в много повече от мен. — Ведрият й смях затихна, докато примигваше, за да прогони сълзите. — Тамзин, не мога да ти опиша колко съжалявам за ролята си в това, за всичко, което стана в Осфрид…

— О, тихо сега — скарах й се. — Станалото си е мой проблем.

— И все пак. Трябваше да ти кажа за Седрик и за миналото си…

— Аз трябваше да ти кажа за моето минало. Тайната бе ужасно голяма, че да я разкривам така припряно, но я бях пазила от нея твърде дълго. Затова тя се изля толкова бързо и свързано, колкото успях, всичко за Мери и лекарството и дори малко за Яго. Тя слушаше с широко разтворени очи и не мисля, че мигна.