Смарагдово море

— Всъщност имаме работа. Дошли сме да търсим справедливост — помощта ви за поправяне на една неправда, която ни бе причинена.

— Никакви неправди не са ви причинени — изстреля в отговор губернаторът, успявайки да придаде стоманена нотка на гласа си. — Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие имате вашата земя, ние си имаме нашата.

— Войници нахлуват в нашата земя и атакуват селата ни — войници от мястото, което наричате Лорандия. А собствените ви хора ги подпомагат и им позволяват да прекосяват териториите ви.

— Невъзможно! — процеди губернатор Дойл. — Ако лорандийците нахлуват във вашите земи, това значи, че ще нападнат във фланг нашите. Никой сред нас не би допуснал такова нещо.

Сега беше мой ред. Най-после стигнах до Падриг.

— Собственият ви син би го направил — обадих се, изненадана колко ясно отекна гласът ми.

Почти всички колонисти, които не бяха побягнали, погрешно ме сметнаха за икори. Но видях очите на Аделейд да се разширяват, когато ме забеляза, а по лицето на губернатора също проблесна разпознаване. Съсредоточих се обратно върху него и продължих:

— Синът ви и други предатели работят с лорандийците да възбудят раздор и да принудят армията на Осфрид да се изтегли от централните колонии, така че Хадисън и други да могат да въстанат срещу Короната.

— Това е лъжа, татко!

Уорън също ме бе разпознал. Пристъпи напред с пищов в ръка и разкривено от гняв лице. Преглътнах и се заставих да посрещна гнева му хладнокръвно.

Уорън хвърли поглед към баща си:

— Не може да се каже с какви заблуди са промили мозъка на това момиче тези диваци. — Презрението в тона му, насмешката… това удивително ми напомни как толкова много хора ме бяха унижавали през целия ми живот. — Какво доказателство има тя за това нелепо твърдение?

— Доказателството, че бях хвърлена от лодка насред буря, когато разкрих плановете ви — провикнах се в отговор.

— Лъжи — настоя Уорън, макар че изглеждаше по-скоро обзет от паника, отколкото скептичен. — Това момиче бълнува!

Ръцете на икорите близо до мен се раздвижиха върху оръжията. Падриг бе стиснал челюст. Не мислеше, че това ще свърши добре.

— Тя казва истината.

Рязко обърнах поглед назад, когато на сцената се появи следващият актьор в тази зараждаща се драма. Грант Елиът, безцеремонният собственик на магазин, се беше качил на платформата на бесилката между Уорън и губернатор Дойл.

— Кой е този? — изсъска Орла иззад гърба ми.

— Продава екипировка за оцеляване в пустошта — прошепнах в отговор.

— Има купища писма — добави Грант. — Свидетели, които са готови да дадат показания.

— Елиът? За какво говориш, по дяволите? — запита Уорън.

И аз се чудех същото, но ако Грант можеше да подкрепи твърденията ми, щях да го приема.

— Мисля, че знаете — каза Грант. В очите му имаше опасно проблясване. — За Кортманш. За куриерите еретици.

Тази част ме накара да изгубя връзката, но накара Уорън да загуби контрол. Обхванаха го паника и отчаяние. Той вдигна пищова си и Аделейд отскочи напред към Грант и го бутна настрана точно когато Уорън стреля. Куршумът не уцели Грант, но Уорън имаше още един патрон и отново се целеше — този път в Аделейд. В гърлото ми заседна писък, но вместо изстрел чух звук, подобен на глухо свистене. Миг по-късно Уорън падна назад: от крака му стърчеше нещо, което ми заприлича на стрела. Грант се спусна бързо и обузда Уорън през писъците на болка.

— В името на Шестте — промърморих, гледайки зрелището. Но сега Аделейд и Седрик бяха добре, така че нещо вървеше както трябва. И двамата изглеждаха объркани и оглеждаха тълпата, като най-накрая приковаха погледи върху нещо зад мен и другите ездачи. Обърнах се на седлото, като се опитах да разбера какво е.

Мигове по-късно я видях. Тя стоеше върху една каруца и държеше арбалет: изражението й бе яростно като на орел, който се спуска към плячката си.

— Кой е това, Тамзин? — попита Орла, забелязала накъде гледам.

Усмихнах се и се надявах да не започна да плача.

— Това е Мира. Една от най-добрите ми приятелки.

— Това не върви, както очаквах — отбеляза Падриг. Смекченото изказване прозвуча дори още по-забавно, защото той не се опитваше да бъде забавен. На Яго щеше много да му хареса.

Оглеждайки хаоса и откровената чудатост на положението, си поех дълбоко дъх и се изненадах, че не изпитвам по-силно безпокойство заради неочаквания обрат на събитията. Може би беше, защото всичко, което ми се беше случило в Адория, бе неочаквано и се бях научила да се приспособявам към него. Може би това беше по-голямата ми сила, отколкото да се справям с хората.

— Е — казах на Падриг, — надявахме се да си издействаме среща лице в лице с губернатора. Изглежда, че я получихме.

Глава 39

— Защо трябва ние да вършим цялата работа по разчистването на земята ви?

— Защото вината това да се случи, е ваша!

— Сякаш бихме упълномощили нападения над собствения си народ! Не хвърляйте върху нас вината за престъпленията на предатели, които действат по свои собствени осъдителни причини.

— Като сина ви?

Скочих на крака, опрях ръце на масата и се наклоних напред: