Смарагдово море

Влязохме през втория по големина вход на града. Другият се охраняваше от форта и макар че по-голямата част от армията я нямаше, ни се стори най-добре да бъдем предпазливи. Не срещнахме въоръжена съпротива. Всъщност изобщо не срещнахме кой знае какво. Портата беше изненадващо пуста и това ни накара да се поколебаем повече, отколкото би ни накарал един боен отряд.

— Наистина изпреварихме другите кланове… нали? — попитах. Пред очите ми проблесна ужасяваща картина как всички жители на града са хвърлени в затвора и подчинени от нашественици икори.

Падриг предпазливо огледа входа:

— Да. Ако градът беше окупиран, щяхме да разберем.

Точно тогава край портата мина мъж, който теглеше количка. Когато забеляза групата ни, очите му се изцъклиха. Пусна количката и побягна с писъци.

— Това прилича повече на онова, което очаквах — промърморих.

Бяхме посрещнати с подобни реакции от малкото хора, които срещахме, докато влизаме по-навътре в града, и се опитах да се поставя на тяхно място, представяйки си какво би било да видя петдесет икори да влизат безцеремонно. Вероятно и аз щях да бягам и да пищя. Няколко от нас бяха останали отвън пред портите, в това число и вързаният ни пленник лорандиец. Той щеше да бъде от съществена важност в преговорите ни с губернатора Дойл: имаше вероятност на него да му е много по-лесно да приеме примирие с икорите, отколкото обвинение за измяната на сина му.

Все пак бяха излезли по-малко хора, отколкото очаквах, и не можех да се освободя от чувството, че нещо не е наред. Дори и без налична истинска военна част не би ли трябвало някой да ни спре и да настоява да научи кои сме?

Една съгледвачка, която бе избързала напред, когато влязохме в града, се върна, препускайки, при Падриг:

— Има голямо струпване на хора далеч напред, на изток.

Падриг се напрегна, а другите воини извадиха оръжията си:

— Гражданско опълчение ли?

Съгледвачката поклати стъписано глава:

— Не, не са дошли за нас… не съм наистина сигурна какво става. Но разбрах, че губернаторът е там.

Падриг хвърли поглед назад към мен и аз свих рамене:

— Нямам представа какво става. Бъдете предпазливи. Бъдете находчиви.

Продължихме тържественото си влизане и аз се опитах да овладея дишането си. Потните ми ръце се хлъзгаха по поводите. Страхувах се, че ще стана толкова превъзбудена, че ще припадна, ще се свлека от коня и ще се събудя във война.

Не ни отне дълго време да стигнем до струпването на хора, което бързо си изясних, макар че икорите не успяха. Обесване. Пред сградата на съда беше издигната бесилка, а около нея се беше събрала огромна тълпа — тълпа, която започна да изпада в паника и да се разделя, когато се отправихме в тръс напред. Потърсих с поглед губернатора и го открих застанал на подиума на бесилката да наблюдава шокирано пристигането ни. Но едва ли беше по-шокиран, отколкото бях аз, когато видях кой друг стоеше на платформата: Аделейд, Седрик и Уорън. Ръцете на Седрик бяха вързани зад гърба, а наблизо висеше примка. Мъж, когото не познавах, се изкачи до тях, а губернаторът започна да вика гражданското опълчение, но беше трудно да се каже дали някой го чуваше над шума на неспокойните зяпачи.

— Седрик, не — промърморих, изстивайки от глава до пети. Какво ставаше? Как беше възможно това? Една от икорите от Кърниал ме изгледа любопитно и аз посочих към бесилката: — Приятелите ми са там горе. Ще убият един от тях!

Объркването й сякаш само нарасна и не можех да я виня. Досега бяхме говорили само как трябва да действаме предпазливо в близост до осфридианците, за да предотвратим прояви на насилие, а ето че сега ги заварвахме точно като се готвеха да извършат насилие помежду си. Единственото хубаво нещо бе, че пристигането ни беше отвлякло вниманието на всички от обесването. Седрик беше още жив. Аделейд изглеждаше невредима. Как изобщо бяха обратно в Денъм? И къде беше Мира?

Съсредоточи се, Тамзин. Още не можех да се тревожа за тях. Бяхме дошли тук да говорим с водачите на града лице в лице, а сега, странно, бяхме го постигнали. Трябваше да се погрижа нещата да минат така, както бяхме планирали. Това беше частта, в която трябваше да изляза напред като наш говорител.

Ездачите икори спряха пред бесилката и заеха мястото на разпръсналата се тълпа. Когато понечих да изведа Пебъл пред групата ни, Падриг с глас, който избумтя над глъчката, внезапно запита:

— Къде е губернаторът?

Обърнах се сепнато към него, надявайки се да привлека погледа му. Това дръзко запитване не влизаше в изтънчените любезности, които бяхме преговаряли! Възбуденото бъбрене на тълпата поутихна. Отвъд съдебната палата зърнах няколко мъже, които не бягаха. Идваха насам с предпазливи стъпки и носеха пищови.

— Къде е губернаторът? — попита отново Падриг.

Пришпорих Пебъл към него, провирайки се покрай другите ездачи.

Губернатор Дойл пристъпи към центъра на платформата, видимо смутен.

— Аз съм губернаторът. Нямате работа тук. Махайте се, преди армията ми да смаже вашата.

Падриг имаше тактичността да отмине блъфа без внимание.