Смарагдово море

Бързо сведох поглед, преструвайки се на заинтересувана от баланкуанските камъни. В надеждата си, че ще открием някакво свидетелство за мъжете, които ни бяха ограбили, не бях очаквала всъщност да открия един от тях. И със сигурност не и онзи, с когото бях влязла в такъв личен и близък контакт.

За мой късмет, вниманието на едрия лорандиец беше съсредоточено другаде. Доколкото можех да проследя, момчето трескаво обясняваше как царевичното брашно било по-ценно от бялото. Мъжът го зашлеви и го нарече глупак. Царевица, брашно и глупак бяха думи, които бях чувала редовно от съседа си, пекаря лорандиец.

Брадатият плъзна поглед право над мен, осъзнавайки, че Яго бе този, който сключваше сделката.

— Забрави царевичното брашно — каза той на осфридиански с акцент. — Имаш ли мас?

— Имам лой.

— Да я видим.

Докато двамата преговаряха, аз се навъртах в сенките, доколкото беше възможно, все още боейки се да не бъда разпозната. Осфридианският на мъжа беше толкова добър, колкото този на Марсел, а не несигурният говор от предишната ни среща. С напредването на преговорите Яго подпитваше деликатно за всичко друго, което мъжът евентуално имаше за продан, и в крайна сметка се споразумяха за два буркана лой и една сребърна монета в замяна на обшитите с мъниста ръкавици. Яго ми ги подаде и лорандийците си тръгнаха: по-възрастният още гълчеше по-младия, докато вървяха.

Загледахме ги как влязоха в малка колиба, пред която около лагерен огън седяха бившият собственик на триона и още един лорандиец. Яго си прибра стоките и ми направи знак да се върна при шейната. Далече от лорандийски очи и уши, седнахме заедно в тъмния товарен отсек и най-сетне започнахме да разговаряме свободно.

— Той един от тях ли беше? — попита Яго незабавно.

— Да — онзи, който удари Алън и ме възпираше с поглед.

— Не го ли възпря ти с поглед? Както и да е, след като го видях току-що, според мен може спокойно да се твърди, че крадците икори са били самозванци. А имаме и ръкавиците като доказателство.

Бях ги сложила обратно, щастлива да си върна топлината им.

— Само дето никой в Констанси — освен Алън — всъщност не е виждал ръкавиците. Така че няма кой знае какви доказателства, освен думата ни. Всъщност ще бъде само твоята дума, тъй като аз не мога да се върна.

— Не съм сигурен каква стойност ще има думата ми там. Икорите биха ми повярвали — или поне сериозно биха помислили върху това, което имам да кажа, — но то няма да има значение, ако Грашонд засили враждебните действия.

— Трябва да покажем на членовете на градския съвет някакъв предмет, който безспорно е бил откраднат в онзи ден, нещо, от което не може да се направи втори екземпляр. Ако успееш да донесеш нещо такова от лорандийците, ще видят, че крадците не са били икори. Мислиш ли, че някои от другите предмети са тук?

— Мисля, че има вероятност някои да са. Той каза, че има кожени и вълнени дрехи за размяна, но половината типове тук сигурно също имат. Може да е трудно да докажем, че нещо такова е дошло от нападението в Констанси.

— Може би букварът? — предположих замислено. — Мисля, че името на Лев беше отгоре.

Яго се изтегна отстрани в шейната и сгъна ръце зад главата си.

— Е, може би на сутринта можем да го намерим и да кажем, че ни трябва кожа. Това може да е шанс да огледаме всичко друго, което има.

— Пак няма да ни помогне да разберем защо лорандийците биха си дали толкова труд за тези изпълнения.

— Не, но ще се задоволя просто да убедя икорите и колонистите, че другата страна не е нападнала.

Той нагледа конете и отново приготви леглата ни от чували ни със семена. Докато го правеше, аз седях увита под едно одеяло и забелязах, че няколко лорандийци още сновяха наоколо: някои разговаряха сериозно, а други пиеха и се смееха.

— В безопасност ли сме тук навън? — попитах Яго. — Трябва ли да стоим на пост през нощта? — Никой не ни беше заплашил, но няколко от търговците бяха имали сурово, ожесточено излъчване, а със сигурност знаех на какво беше способен мъжът с русата брада.

— Не мисля, че имаме кой знае за какво да се тревожим. Сигурен съм, че има няколко случайни души, които с удоволствие биха ограбили един колониален търговец, но някои — като Марсел — ме ценят твърде много като партньор. Това, а и половината от тях мислят, че си вещица.

— Но онзи поиска да му гадая.

— Да, лорандийците гледат на това като на магьосничество, но в същото време тайно са запленени от него. — Подаде ми още едно одеяло. — Искаш ли го?

— Да. Не мисля, че някога ще ми е истински топло в Адория.

— Харесвам оптимизма ти. — Той сложи една пушка в своята половина от товарния отсек и посегна към мушаменото покривало.

— Защо ти е оръжието? Каза, че нямаме особена причина за тревога.

— Ъъ, просто се старая да нямаме никаква причина за тревога.

Не можех да заспя. Твърде много неща се въртяха в ума ми. Макар да ми се беше струвало все по-малко и по-малко вероятно мъжете край езерото да са били икори, категоричното му потвърждаване направи ситуацията още по-странна — и по-опасна.