Смарагдово море

— Гуен — отговорих. Оставих го там зяпнал и беше трудно да се каже дали беше по-удивен от това, че бях нарушила мълчанието си, или от това, че бях допринесла към сумата за къщата му. Нямаше обаче начин да мога да задържа онази монета.

Излязох навън точно навреме да видя как Яго тича с всички сили през лагера с пушката, с пламнало лице.

— Къде е тя? — запита настоятелно. — Къде е… — И думите, и краката му спряха рязко, когато ме видя. Гневният изблик се превърна в объркване. Той ме огледа от глава до пети, проверявайки за поражения, а после огледа мъжете, застанали наблизо. — Какво… става?

Никой не отговори. Усмихнах се и пристъпих безшумно напред, като преплетох ръка с неговата. Той ми позволи да го отведа и излязохме от притихналия лагер, следвани от погледите на лорандийците.

Веднага щом отново бяхме насаме в шейната, дойде очакваното избухване. Онова, което не очаквах, беше да бъда обгърната в силна, пламенна прегръдка.

— Тамзин! Добре ли си? Имаш ли представа колко ме изплаши?

— Съжалявам, Яго. — Облегнах глава на гърдите му за още няколко мига, а после внимателно се отдръпнах. — Но не можех да спра да мисля как трябва да предоставим на съвета твърди доказателства. А после ми хрумна идея какво да направя — как да огледам вещите на онзи мъж.

Яго запали фенер и в обичайно безгрижното му изражение нямаше и най-слаб помен от веселие, докато ми помагаше да се кача в шейната.

— Не съм изненадан, че те е осенило вдъхновение. Такъв е начинът ти на действие. Просто, моля те, гледай следващия път, когато се случи, да вземеш и мен! В името на Шестте. Помислих си, че някой от тях те е отвлякъл.

— Честно, съжалявам. — Не изглеждаше ядосан, докато се настанявахме един срещу друг, но не изглеждаше и щастлив. „Изцеден“ вероятно беше най-подходящото описание. — Не исках да те будя, защото не бях сигурна, че ще ме пуснеш да отида.

— Сякаш бих могъл да ти позволя или да не ти позволя да направиш нещо. Бих могъл най-много да възразя силно.

— Е, и това не исках. И според мен беше по-добре, че бях сама. Повече се страхуват от мен, отколкото от теб, знаеш ли.

Част от напрежението се беше изличило от чертите му и макар че още беше нервен от уплаха, зърнах искрица веселие — мрачно веселие.

— Какво направи?

— Колкото и да е странно, посъветвах някого как да открие любовта и щастието. О, и освен това го насърчих да се заеме с отглеждане на картофи.

Усмивката на Яго се върна, но беше някак печална:

— Не ме вземай на подбив, Тамзин. Достатъчно преживях тази нощ.

Посегнах към торбата с камъни и с достоен за него демонстративен жест измъкнах обточено с кожички детско палто.

— Това на вземане на подбив ли ти прилича?

Яго го взе и го доближи до фенера, където едва различихме инициалите „А. Дж.М.“, любящо избродирани на ръка отзад на яката.

— Палтото, което майката на Алън Моруел му ушила — изрече Яго стъписано. — Тамзин, как ги правиш тези неща?

Примъкнах се до него, за да можем да седнем един до друг в края на товарния отсек.

— Всъщност не съм направила нищо необичайно, откакто избягах от затворничеството. Не исках да се отегчиш.

Той вдигна палтото още веднъж, поклати глава и внимателно сложи дрехата в друга торба.

— Нямаше никаква опасност от това, но благодаря, че си се сетила за мен. Освен това забравяш, че едва не ми избоде окото онази нощ.

— Наистина забравих за това, нали? О, и предполагам, че това не е единственото нещо.

Посегнах и хванах ръката му, преплитайки пръсти с неговите. Поглеждайки надолу с моментна изненада, той се раздвижи, така че ръцете ни се преплетоха малко по-здраво. С играеща по устните му полуусмивка доволно облегна глава върху отсека.

— Нищо ли няма да кажеш? — попитах с не съвсем престорено удивление.

Усмивката потрепна:

— Страх ме е, че ще изгубя това, ако кажа нещо. По-сигурно е да си мълча.

— Казвал ли си това някога преди?

— Замълчи и ме остави да се насладя на мига.

Облегнах се назад заедно с него, наслаждавайки се на замайването от неочакваната топлина, нахлула в мен. Обърнах се и се загледах в профила му на сиянието от фенера, заинтригувана как светлината очертаваше толкова много различни нюанси на златистото: всичко от наситено бронзово до няколко нишки, които слънцето бе изсветлило почти до платинено. Гидиън може и никога да не е бил истински вариант за романтична връзка, но като всички други се бях възхищавала на класическата му красота. В сравнение с него Яго беше кълбо от противоречия. Нищо не си пасваше, нито оставаше еднородно, без значение дали ставаше въпрос за очите му, или косата му, или дори кривата му усмивка, когато бе особено развеселен. Въпреки това харесвах противоречията. Сборът от несъвършенствата му сякаш създаваше специално съвършенство, от което откривах, че съм все по-запленена.

Усещайки, че го оглеждам, той обърна глава, така че се погледнахме в очите.

— Да, Тамзин?

— Еднакво високи сме — казах замислено. — Не съм сигурна, че бях забелязала това преди.

— Повечето жени го забелязват веднага. — Харесва ми. Струва ми се… подходящо.