Смарагдово море

Скоро един стар амбулантен търговец мина през града и търсеше да наеме помощник. Попита ме дали мисля, че може да съм добър в продаването на разни неща, и каза, че ако е така, мога да тръгна с него на следващия ден. Аз обаче всъщност не мислех, че съм добър в това.

— И все пак ето те тук — казах, удивена от обрата в събитията.

— Ето ме тук. Желанието ми да се махна, беше достатъчно силно, за да опитам. Исках да взема в ръце грижата за бъдещето си, независимо от цената — която се оказа висока, защото пръснах цяло състояние по екзотични коне, с каквито първият човек, за когото работех, би казал, че един човек от „низш“ произход няма работа. — Нямаше как да сбъркам гордостта в гласа на Яго.

— С каква цел?

— Надбягвания. — Лицето на Яго засия. — Виждала си как се движат Пебъл и Дъв. Фелисия е по-бърза. Конните състезания започват да предизвикват интерес в Адория и планирам да отглеждам и обучавам някои от най-добрите коне. Щом уредя всичко.

Гледах искрата в очите му, докато говореше: чистотата и пламенността на убеждението му проблясваха през тях. Това беше рядък, мимолетен шанс да прозра ясно в него, миг на откровеност, лишен от всички трикове и ласкателства, които обикновено раздаваше така щедро. Никой от двама ни не бе коментирал факта, че се бяхме държали за ръце предната нощ, макар често да се сещах за това. Понякога го виждах да ме наблюдава, и подозирах, че и той се сеща.

Яго посегна към фенера и го духна, като обясни:

— Искам да пестя гориво, а и бездруго е добре да поспим. Ако тази буря се разрази около зазоряване, ще тръгнем рано.

— Прекалено напрегната съм — казах. — Тревожа се заради бурята и дали ще стигна до Орла навреме…

— Ще се справим. Ще се погрижа за това.

Бодрата му увереност ме утеши дотолкова, доколкото беше възможно нещо да ме успокои, докато се бях подслонила в покрита с мушама шейна по време на снежна виелица.

— Добре, но все пак не мисля, че ще заспя в скоро време. Говори ми за нещо. Разкажи ми за, не знам, конската сбруя.

— Пфф. Не си давах сметка, че амбицията на живота ми те отегчава. Защо ти не ми разкажеш нещо за разнообразие?

— Например какво?

— Да отплаваш към непозната земя, си е сериозно нещо. Сама каза, че за да дойдеш тук, си пожертвала повече, отколкото мога да проумея. От какво бягаше? — Когато не отговорих, той добави: — Или мога да ти разкажа за конската сбруя.

Претърколих се по гръб, доколкото можах, като обмислях дали е редно да отговоря. При това движение върховете на пръстите ми докоснаха леко ръката му, напипвайки само кожата, от която беше изработено палтото му.

— Къде са ти одеялата?

— Завих с тях конете.

— Яго — изпъшках. — Те имат козина. Ти — не.

— Имам дрехи. А тук вътре не е толкова зле.

— Ако смяташ факта, че температурата не е под точката на замръзване, за „не толкова зле“, тогава, да, предполагам. — Смъкнах едно от одеялата си и му го подадох. Той веднага ми го върна.

— На теб винаги ти е студено. Задръж го.

— Добре, не ми оставяш избор. — Примъкнах се до него, като маневрирах около някоя и друга торба или кутия. Все още увита в едно от одеялата си, аз се свих на кълбо, притискайки се до него, и метнах второто одеяло върху двама ни. — И не измисляй някакво оправдание или оплакване. Ще те топля, независимо дали ти харесва, или не.

— Да ме чуваш да се оплаквам?

Размърдахме се и се наместихме отново, докато и двамата се настанихме удобно, притиснати един към друг и легнали на хълбок. Мина дълго време, преди накрая да кажа:

— Опитвам се не толкова да се махна от нещо, колкото да стигна до нещо.

— Какво е то?

Какво наистина? Мери, разбира се. Винаги Мери. Но толкова много повече от това. Бремето на всичко набъбна и се надигна в гърдите ми.

— Дори не знам откъде да започна. Кратката версия е, че се опитвам да спечеля по-добър живот за семейството си и съм готова да направя каквото е нужно, за да ги предпазя. — При тази последна част гласът ми пресекна, защото Мери внезапно ми се стори толкова далече. Бях навън в пустошта, сгушена в тъмното. Тя щеше да бъде затворена на крехък и несигурен кораб, плаващ по могъщо море, същото море, което едва не ме погуби.

Яго прокара пръсти през косата ми и я отметна от лицето ми.

— Ще се справиш, Тамзин. Ти си неудържима. Но е добре да се увериш, че и това ще ти донесе по-добър живот.

— Ще видим.

— Не е окуражителен отговор.

Колкото и важна да беше темата, започвах малко да губя фокус, защото близостта му ме разсейваше толкова много. Ръката, която си беше играла с косата ми, сега леко се спускаше по извивката на врата ми, а в някакъв момент бях обвила ръце около него, впивайки пръсти в гърба му. От толкова отдавна не бях проявявала интерес да бъда с мъж, че беше стряскащо тялото ми внезапно да бъде разбудено така. Привличането, което изпитвах към него, се беше усилило много в последните дни и сега едва можех да мисля за нещо друго, освен за това колко отчаяно исках да го докосвам и да чувствам как ме докосва.

По някакъв начин, въпреки че пулсът и дишането ми се учестиха, успях да изрека ясно: