Смарагдово море

Той положи свободната си ръка на бузата ми и леко прокара върховете на пръстите си по нея, а после се наклони и доближи лице до моето. Сърцето ми биеше толкова шумно, че беше невъзможно да не го чува. А уютният отсек на шейната внезапно ми се стори по-малък от всякога, защото наситеността на присъствието му изпълни всяко налично пространство. Точно затварях очи, когато той спря: устните ни бяха на няколко сантиметра едни от други.

Той отново ме погали по бузата, въздъхна и остави ръката си да се смъкне.

— Поемал съм много рискове в дните си на сключване на сделки, но има някои, от които дори аз се страхувам.

Макар да не се бяхме целунали, устните ми тръпнеха от омайващото очакване на целувката.

— А пък аз си мислех, че един опитен търговец не се страхува да се замеси в никаква сделка.

— Вярно. — Поднесе ръката ми към устните си и я целуна: през тялото ми премина разтърсващо чувство. Сякаш с огромна неохота, той ме пусна. — Но това, което ме плаши, е, че няма да мога да се измъкна от тази. Сега. Не е зле да си починем. Идвай бързо тук, а аз ще приготвя леглата ни.

Глава 21

Рано на следващия ден потеглихме към града и икорите Кърниал, където живееше Орла. Намираше се на два дни път от Ло Кан и бях по-нетърпелива от всякога да стигна там. Щом се установях благополучно, Яго можеше да се върне в Констанси и да покаже на жителите му палтото, което бях задигнала, докато моят „клиент“ преживяваше емоционалния си изблик в колибата. Освен това Яго щеше да може да успокои приятелките ми, че съм добре, и въпреки възраженията ми се закле, че ще ми върне картината.

Пътят в двете посоки щеше да отнеме на Яго около седмица и макар да бях нетърпелива да науча резултатите, перспективата за времето, през което всъщност щяхме да сме разделени, ме оставяше изпълнена с меланхолия.

Когато се отправихме на юг, ведрият пейзаж се промени: отново се появиха дървета и ниски храсти. Низините отстъпиха място на предпланините, предвестници на планинската граница, простираща се по западната страна на осфридианските колонии. Бях виждала тези планини безброй пъти на карти, където обикновено биваха рисувани като спретнати малки триъгълници. Докато се мержелееха в далечината сега, а заснежените им върхове се сливаха с облаците, изпитах чувството, че гледам живи същества и че те на свой ред ме наблюдаваха.

Скоро след като потеглихме сутринта на втория ден от пътуването си, стигнахме до малка река. Широк, здрав дървен мост ни позволи да пресечем, макар че по-голямата част от снега се бе стопила и бе потекла по него. Яго вървеше редом с конете и ги водеше съвсем бавно. Плазовете на шейната шумно стържеха по дървените дъски, но иначе преминаха без особени затруднения.

Щом отново потеглихме, махнах с широк жест към белия пейзаж:

— Какво ще стане с шейната, ако всичко това се стопи?

— Отзад имам колела, които мога да прикрепя и да заменя плазовете. Не върши толкова добра работа, колкото един истински фургон, но ще ти позволи да се придвижиш, ако спешно се налага. Хитра идея. Научих това от някакви баланкуанци миналата есен.

— Баланкуанци, лорандийци, Наследници. Има ли някого, с когото не търгуваш?

— В Грашонд ли? Вероятно не. — Очите му огледаха пътя пред нас. — Мисля, че засега още не се налага да се тревожим за това топене. Всъщност става по-студено.

Наистина беше така, а и вятърът се усилваше. Към късния следобед по небето се разпростираха тъмни облаци. Яго разказваше забавни анекдоти за различните реакции в Констанси на това, че е боядисал хамбарите червени, но в един момент млъкна насред историята: изражението му ставаше все по-тревожно. Когато започнаха да падат първите снежинки, той се отклони от правата посока, в която се движехме, и свърна към един район с повече дървета на изток.

— Какво правиш? — попитах.

— Ще се наложи да си направим лагер и се опитвам да намеря място, което не е на открито, но и на което няма вероятност някое дърво да бъде съборено върху него.

Докато намери място, което да му хареса, вече валеше истински сняг. Действайки бързо, той скочи в отсека на шейната и извади няколко дълги, тесни увити вързопа. Сложи ги до конете, а после се върна, за да започне да завързва мушамата, която използвахме като покрив нощем. — Хайде, влизай — каза ми. — Скоро ще дойда.

— Какво смяташ да правиш?

Той не отговори, а вместо това разви вързопите, в които имаше дълги, гъвкави пръти. Започна да ги разполага около конете и осъзнах, че правеше нещо като заслон. Забързано се приближих до него.

— Какво мога да направя, за да помогна?

— Нищо — върви да се стоплиш.