Смарагдово море

— Последния път, когато проявих себичност, нещата… е, нека просто да кажем, че нещата се развиха по неочакван начин. Начин, довел до коренна промяна.

— Да си осигуриш по-добър живот, не означава, че си себична. — Неговият глас също звучеше задъхано и почувствах как напрежението пращи в него, докато продължаваше бавно да прокарва ръце по мен. — Заслужаваш да получиш нещо, което искаш.

Повдигнах глава и се наклоних напред, така че челата ни се докоснаха:

— Е, може би бих могла, ако това „нещо“ спре да говори. Освен ако още се страхуваш да…

Думите се изгубиха, когато той покри устата ми със своята в смазваща целувка, в която нямаше нищичко от боязливостта, която бе изпитвал предишната нощ. Устните ми се разтвориха, когато целувката стана по-настоятелна, но бях също толкова жадна и нетърпелива, може би дори повече. Притиснах тялото си възможно най-плътно към неговото, а когато това не беше достатъчно, го бутнах по гръб, а после се покатерих върху него. Ръцете му обвиха кръста ми, а после се плъзнаха по цялата дължина на краката ми, когато най-сетне прекъснах целувката и преместих устни към врата му.

Прекарахме така половината нощ, като се целувахме, докосвахме и обвивахме един около друг по хиляда различни начина. Дрехите ни, макар и от време на време сериозно затруднени, си останаха върху телата ни и въпреки че копнеех за още, изпитах и огромно удоволствие от онова, което можехме да направим сега. Всичко беше все още толкова ново, че нямаше нужда да бързаме напред. Беше достатъчно само да бъдем заедно и да удължаваме удоволствието от това, което имахме.

Най-сетне спряхме по-скоро от изтощение, отколкото от липса на интерес. Унесох се в сън в ръцете му и макар че вятърът още виеше навън, бурята от тревога и смут, която обикновено бушуваше в мен, поне този път беше утихнала.

Глава 22

До сутринта виелицата утихна и аз се събудих от ръката на Яго около талията ми и допира на студена мушама до лицето ми. Почувствал, че се размърдвам, Яго отвори очи и се прозя, като погледна първо мен, а после — провисналата мушама. Побутна я и каза:

— Снегът я притиска надолу с тежестта си.

Наистина, когато успяхме да се измъкнем от леговището си, намерихме всичко покрито с около шейсет сантиметра нов сняг. Но вятърът беше спрял и се показа слънцето. Помогнах на Яго да разглоби заслона за конете, а Пебъл и Дъв ни поздравиха с тихо пръхтене, докато риеха нетърпеливо земята. Яго се погрижи за тях с обичайната си привързаност, но тя означаваше повече за мен сега, когато знаех историята му.

Докато оглеждахме, за да се уверим, че не сме забравили нищо в набързо стъкмения си лагер, Яго понечи да ме обгърне с ръка. След като премисли няколко секунди, я отмести. Като видя озадаченото ми изражение, се засмя и се покатери на седалката на шейната.

— Не ме гледай така, Тамзин. Не можеш да очакваш да знам какво да правя.

Поех ръката, която ми подаде:

— Снощи много добре знаеше какво да правиш.

— О, онова беше доста недвусмислено — каза той бодро — Сега? Не съм сигурен какво искаш.

Отместих очи:

— Аз също.

— Тогава ще действам по съответния начин. — Той хвана поводите и конете полетяха по плътния сняг. — Потегляме.

Не бях напълно сигурна какво включваше това „действане по съответния начин“, но през повечето време той сякаш си беше обичайният Яго, непринуден и остроумен. И бъбрив. Но не говореше за миналата нощ, нито се опитваше да прецени какво беше означавала тя. Анализът, който самата аз направих на поведението си, не доведе до нищо. Почти се надявах, че мога да гледам на станалото като на повърхностен, породен от похот акт. Но макар до известна степен да беше такъв, открих, че проявявах точно толкова голям интерес да бъда с Яго, колкото и да имам физическа близост с него. А нямаше как да запазя тази близост.

Пресният сняг ни позволи да се движим с добра скорост, въпреки че околността вече не беше така равна и пуста. Имаше повече дървета, отколкото на север, а когато наближихме предпланините, теренът се издигна нагоре и беше осеян с отделни стръмни хълмове и други образувания със странна форма. Онзи следобед се натъкнахме на друг път, първия, на който излизахме от няколко дни насам. Не много след това започнахме да подминаваме разпръснати домове — самотни правоъгълни или кръгли къщи с обори и пасящи животни.

— Това Кърниал ли е? — попитах.

— Това са само отдалечени ферми. Градът е по-напред — не можеш да го пропуснеш.

Приведох се напред със сключени ръце, нетърпелива най-сетне да видя този град на икорите. Шейната се движеше по пътя, криволичещ през горичка от брястове и дъбове, а когато дърветата оредяха, Яго ненужно отбеляза:

— Това е Кърниал.