Смарагдово море

— Наистина ли? А пък аз си мислех, че за Яго никога не е било проблем да говори. Можеш да си свалиш палтото, ако искаш. Просто го метни ей там.

— Не, благодаря. Още се стоплям.

— На Тамзин никога не й е достатъчно топло — обясни Яго от другата страна на стаята. Беше се отдалечил да разгледа част от еклектичната й сбирка от произведения на изкуството. По каменните стени се виждаше всичко: от огромен гоблен на морска тематика до меден лист, гравиран с елементарни изображения на цветя, и маслена картина в сирминикански стил, изобразяваща белокос мъж и кучето му.

— Е, тогава ела тук и й помогни да обърне онзи диван към огъня — по-тежък е, отколкото изглежда. Не, наистина. Обърни го, накъдето искаш, все ми е едно. Ако някой се оплаче, просто ще им кажа, че сте груби и недодялани осфридианци, които не познават нищо по-добро.

Тази Орла започваше да ми напомня малко повече за жената с насмешливо държание, с която бях пътувала по Куистимак. Когато разположението на дивана ми я удовлетвори, тя накара и двама ни да седнем и да й разкажем „всичко, което доведе до този момент“. С общи усилия двамата с Яго успяхме да сглобим обобщение на онова, което ме бе сполетяло, след като ме беше оставила в Констанси. Когато вече бяхме преполовили разказа си, прислужницата се върна и отрупа стъклената маса с блюда с онова, което бях научила, че икорите наричат „вечеря за разговор“: тънки палачинки с градински чай, наденица от еленово месо, сушени стафиди, лешници и четири вида сирене.

Разказът ни приключи с откриването на палтото на Алън и Орла бързо схвана намеците — макар да не беше сигурна, че им вярва.

— Тези, които са ви ограбили, със сигурност не са били упълномощена група, макар че се говореше за разплата, след като нивите на Иперон бяха опожарени.

Погледнах Яго за обяснение и той каза:

— Малко по-нагоре по реката членовете на клана Иперон имат ферми за овес и пшеница — огромни. Това е голям източник на приходи. През лятото много икори живеят там и работят, но зиме изоставят мястото. Преди няколко месеца всички постройки — домове и складове — бяха опожарени до основи.

— Никой не пострада, но ще изгубят голяма част от сезона за сеитба, докато строят отново през пролетта — добави Орла. — Това означава загуба на пари за тях и загуба на храна за нас. Не хванаха извършителите, но свидетели са ги видели да напускат нивите. Били осфридианци — всичките облечени в тъмни, прости дрехи.

Знаех от личен опит, че Наследниците нямаха никакви скрупули да нападат икорите, но ми беше много трудно да си представя да го направят по такъв начин.

— Сигурна ли си, че са били осфридианци? Ако лорандийците биха могли да се предрешат като икори, не биха ли могли също така лесно да се предрешат като Наследници? — попитах.

— Бих предположил — каза Яго.

— Аз също предполагам така, но защо? — попита Орла. — Вашите хора имат проблеми с лорандийците, но ние винаги сме се разбирали. Постоянно търгуваме с Ло Кан. А лорандийците дори преговарят за земя с южните кланове.

За мен това беше новина, удивителна по много причини. Умът ми обаче беше съсредоточен върху естеството на тези схватки между икори и осфридианци. Когато най-напред се запознахме, Орла беше намекнала за други, състояли се през зимата, а по-късно Яго ми беше разказал, че всичките били като обира и опожаряването. Нищо по-голямо, никакви сериозни наранявания. Никой водач не поел отговорност, нито отправил искания. Нападенията не били незначителни, но и не били достатъчно мащабни, за да предизвикат сериозен отговор. Желанието на Констанси да обяви икорите извън закона и да ги прогони от Грашонд, беше най-сериозната реакция досега.

— Просто това е толкова странна и завоалирана тактика, ако зад нея стоят лорандийците. — Орла побутна назад надиплените си ръкави, за да долее чашата си с вино. — Ще трябва да говоря с Файва и Стана. Не ме е грижа какви игри иска Лорандия да си играе с Осфрид — съжалявам, но нямаме намерение да станем жертва на това. Просто се надявам, че мога да убедя другите — вече си представям отговорите на някои от съветниците ми. Имаш късмет, че задачата ти като водач е била временна, Тамзин. Кой знае за какво щяха да се заяждат с теб, ако не беше избягала от тях?

Беше го замислила като шега, както толкова много неща, и вече се беше вглъбила, размишлявайки как да разреши загадката с лорандийците. Но вината загложди вътрешностите ми, когато си помислих за другите момичета, които са в Констанси, зависими от Дайна и решенията на града за още два месеца. Дали бяха наказани за още дребни простъпки? Ами ако бягството ми бе влошило положението им? По-строги правила или наказание за съучастие?

Докато се измъчвах от мисли за това, Орла разреши на Яго да ме отведе на юг. Освен това потвърди, че мога да остана в този малък замък дотогава. Само след малко повече от седмица щях да бъда на път обратно към Бляскавия двор.