Смарагдово море

— Е, сега се чувствайте свободни да си отдъхнете — каза ни тя, като се изправи и приглади роклята. — Трябва да проверя дали Стана се е върнала за нощта. Ще поръчам на слугите да приготвят… — Неуверено хвърли поглед между нас: — Една стая… две стаи?

— Две — казахме Яго и аз едновременно, като всеки от нас многозначително отмести поглед от другия.

Орла сви рамене:

— Добре, както ви е удобно. Ако вечно ти е студено, струва ми се, че ще е по-топло да имаш някого другиго наблизо.

Орла ни пожела лека нощ и даде нареждания на прислужниците си. Една от тях, млада жена с коса дори по-светла от тази на Яго, ни съобщи, че в момента приготвят стаите и че ще чака в преддверието, ако ни потрябва нещо. Тя също ни остави сами, седяхме край огнището, обгърнати в неловко мълчание, което се бе възцарило след добронамерения намек на Орла да делим едно легло.

— Знаеш ли, наистина мислех, че си наясно — каза той най-накрая. — За нея. Или че поне знаеш, че е важна особа.

Огледах остатъците от вечерята ни и взех нова тънка палачинка.

— Предположих, че има влияние, щом може да взима онези решения за пътуването по реката. Но изобщо не ми мина през ума, че е принцеса на икорите. Предполагам, това обяснява защо осфридианският й е толкова безупречен.

— Да, възпитатели и други такива.

— Как установи такива приятелски отношения с нея? Било е преди лекарството, нали?

— Правилно. Помогнах й да се сдобие с еварийски коне, каквито иначе за икорите щеше да е на практика невъзможно да намерят. В замяна тя ми предложи доста благоприятни условия за търговия.

Тръснах се обратно на софата, все още разстроена от коментара на Орла, че съм избягала от приятелките си. Яго, по онзи негов типичен начин, отгатна мислите ми.

— Не си изоставила другите. Те ще се оправят. Не си направила нищо лошо.

— Знам, че са способни. Знам, че са находчиви. Нямаше да се справят в Бляскавия двор, ако не бяха. Но в Констанси това невинаги е достатъчно. Виж какво стана с Ванеса. Виж какво стана с мен! Толкова се тревожа, че ще има още такива неща или по-лоши. Но какво мога да направя? Трябва да бъда в Кейп Триумф след два месеца. — Наведох се напред с лакти, подпрени на коленете, и отпуснах лице в ръцете си. — Това не подлежи на преговори.

— Тогава това и ще направиш. — Той ме придърпа обратно и обви ръце около мен. — Всичко ще бъде наред.

— Внимавай. — Понечих да се отдръпна. — Какво ще си помисли Орла?

— Орла вече знае.

— Как така?

— Защото тя е Орла. Не оцеляваш на нейния пост, без да си наблюдателен.

Облегнах се на него и въздъхнах. Да бъда до него по този начин, ме караше да се чувствам, сякаш всичко наистина щеше да бъде наред. Не защото той щеше да поправи нещата за мен, а защото това ми напомняше за доброто в живота ми и защо трябваше да се боря за него. Няма отново да допусна поражение.

Стъпки на прага ме накараха да се дръпна рязко и вдигнах поглед, очаквайки да чуя, че стаите ни са готови. Но беше Орла, която се върна с няколко прислужници, вървящи след нея. Всички имаха зашеметени изражения.

— Мълвата очевидно се разнася бързо — каза Орла сухо. — Призовани сте от Шибейл.

Яго скочи на крака:

— Ще отида веднага.

— Не теб. — Орла кимна към мен. — Нея. Но може да я придружиш.

Това предизвика несигурни погледи от страна на другите икори и ми беше много неприятно да съм единствената, която не знаеше какво става.

— Коя е Ши-Шибейл?

— Ела и ще разбереш — каза Яго. — Кълна се, с теб не е скучно дори за миг. — Хвърли поглед към Орла. — И ти ли идваш?

Тя ни се усмихна криво:

— Не съм достатъчно специална. Не бях призована. Ще изпратя някого да ви придружи до Кладенеца, макар да съм сигурна, че помниш пътя, Яго. Късмет.

С тези злокобни думи тя изчезна, а русото момиче икори ни се поклони почтително. След като отново сложихме палтата и наметалата си, ние я последвахме навън от кулата и заслизахме надолу по хълма на Кърниал. Вече беше вечер и вятърът бе още по-студен и остър.

— Кладенецът е мястото, от което каза на лорандийците, че идвам, нали? — попитах. — Свято място ли е?

— Да. Чувала ли си някога за Предшествениците?

— Не.

— Тогава вероятно не знаеш, че баланкуанците не са били първите хора в Адория?

— Какво? Не.

— Да. — Той се ухили, когато видя шока ми, който бе породен почти повече от това, че не знаех нещо за историята на Адория, отколкото от самия факт. — Никой — дори не и баланкуанците — не знае толкова много за тях или къде са отишли. От тях са останали само реликви и руини, но дори фрагментите, които са оставили, са доста впечатляващи. Икорите вярват, че Предшествениците са били богове, които подготвили тази земя за тях, и те приписват на артефактите магически сили. Баланкуанците ще ти кажат — услужливо, но високомерно, че Предшествениците просто били по-напреднали и разполагали с техники, които никой от нас не бил открил.

От тази информация ми се зави свят.

— Как така никога не съм чувала за това?