Смарагдово море

— Не е широко известно в колониите вероятно защото повечето места и реликви са в земите на баланкуанците или икорите. И мисля, че осфридианците, които са ги виждали, приемат, че всичко е било направено от баланкуанците, тъй като те са конфискували почти всеки открит известен предмет на Предшествениците. Баланкуанците обаче не правят кой знае какво с руините, които икорите приемат като свещени места. Така че баланкуанците им позволяват да строят светилища и да ги поддържат. — Той замълча за миг, когато отстъпихме встрани, за да дадем път на минаваща каруца. — Във всеки случай Кладенецът е едно от онези светилища. Доста е забележителен.

Когато стигнахме най-долу, ни чакаше друг икори с много по-малка шейна от тази на Яго. Качихме се и се отправихме северозападно от града. На помръкващата светлина не можех да различа кой знае какво, но кочияшът ми се струваше сигурен и спокоен за пътя. Теренът рязко се издигна и много бързо стана изключително стръмен. Продължихме да пътуваме още около двайсет минути, а после стигнахме до камениста издатина, препречваща пътя ни. Простираше се нататък като стена, докъдето стигаше погледът ми наляво и надясно.

Излязохме от шейната точно когато един мъж и една жена се „приземиха“ до нас, след като се бяха спуснали от някакво скрито място на върха на хребета. И двамата имаха оръжия и свирепи погледи, макар че се отпуснаха, когато кочияшът им обясни нещо на езика на икорите. После мъжът, който беше скочил долу, се сепна:

— Яго, това ти ли си?

— Аз и никой друг. — Яго слезе и се ръкува с мъжа. — Приятно ми е да те видя, Кай.

— И на мен. Добре дошъл си при Кладенеца на боговете. — Мъжът прибра сабята си в ножницата и ми хвърли усмивка. — Както и приятелката ти.

— Тамзин Райт, Кай Иперои — запозна ни Яго.

— Добре дошла, Тамзин — каза Кай. — Яго, не предполагам, че си дошъл да продаваш храна?

— Не конкретно, но имам някои неща, които може да придадат вкус на зимните ви дажби. Имам и масло за лампи.

Жената икори остана при шейната и кочияша, а Кай поведе Яго и мен през пролука между скалите. Тя се превърна в криволичещ проход, който ме накара да се почувствам, сякаш се намирах в някакъв лабиринт. Вечерните сенки затъмняваха пътя ни и не виждах над каменните стени. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че сега теренът се спускаше надолу, а изсечени стъпала скоро ни позволиха да заслизаме под още по-стръмен ъгъл.

Излязохме от скалния лабиринт без предупреждение и целият свят внезапно се разкри пред нас. Препънах се, спрях и се вкопчих в ръката на Яго. Стояхме високо върху скален зъбер, от който се разкриваше гледка към обширен и много дълбок каньон. На дъното му — далече, далече, далече под нас — лъкатушеше река, малко по-тясна от Куистимак. В далечния край на каньона залязващото слънце възпламеняваше небето в червено, златно и пурпурно, а на югозапад различих тъмните силуети на планини. Това допринасяше за зашеметяващо великолепна — макар и ужасяваща — гледка.

— Това там долу е Ист Систър. Искаш ли да погледнеш по-добре? — попита ме Яго. Поклатих глава. Бяхме на десетина фута от ръба на зъбера и макар че там се издигаше дървен парапет, не можех да си представя да се доближа до тази отвесна пропаст. Когато просто поклатих глава, той стисна ръката ми и ме дръпна наляво. — Тогава ела тук.

С усилие откъснах поглед от реката и видях, че камъните, по които бяхме вървели, не образуваха права стена до зъбера. Лъкатушеха насам-натам и накрая се отдръпваха от ръба, което бе облекчение. Специално една извивка създаваше широко, закътано отделено място, в което имаше няколко правоъгълни сгради. Бяха построени от речен камък и дървени греди, а между тях ярко пламтяха големи огньове. Сред всичко това дузина икори, облечени като нашите спътници, вършеха работата си.

— Това село ли е? — попитах Яго.

— По-скоро лагер, предполагам. Пазят Кладенеца и служат на върховната жрица — Шибейл.

Хвърлих бърз поглед назад към каньона, питайки се дали това трябваше да е „кладенецът“. Когато наближихме постройките, хората спряха, за да ни огледат. Подминахме ги и скоро оставихме уютните на вид постройки зад гърба си. Напред имаше единствено тъмнина, което ми се струваше лоша идея, когато човек беше толкова близо до гибелно висок ръб на зъбер.

Но Кай се движеше уверено и не след дълго се появи слабо сияние. Идваше от фенер, окачен на един прът до особено назъбен участък от хребета. До него стояха двама икори, въоръжени. Лицата им бяха оцветени със сърпица: синята боя беше грижливо оформена в спирали и завъртулки.

— Отиват да се видят с Шибейл — каза им Кай и те се отместиха встрани, разкривайки сводест отвор в скалата. — А сега ви оставям. Късмет. Ела да се видиш с Глин за захарта и бекона, когато приключиш, Яго.