Смарагдово море

Кай се върна по пътя, от който бяхме дошли, а икорите с боядисаните лица пристъпиха през арката и дадоха знак на Яго и мен да ги последваме. Вътре открихме издълбано пространство, изцяло заобиколено от камък. А в центъра на това пространство имаше огромна тъмна дупка. Верига с дълги деветдесет сантиметра брънки се подаваше от дупката, минаваше през нещо като система от макари, прикрепена в каменния таван, а после изчезваше обратно в обвитите в сенки дълбини. Един от икорите, които ни бяха придружили, свали от стената рог и го наду три пъти. Няколко минути по-късно му отговори скърцащ звук, когато веригата бавно започна да се движи.

По тялото ми пробяга мразовита тръпка, но причината не беше в зимния въздух. Яго каза:

— Това е Кладенецът на боговете.

Гледах с широко отворени очи и не осъзнавах, че постепенно отстъпвам назад, докато не се блъснах в стената. Веригата продължи да се спуска още и още, движеше се и скърцаше. Повдигнах се на пръсти: исках да видя още от ямата, без да се приближавам.

— Колко е дълбоко? — попитах. — Докъде стига?

— Чак долу до реката — каза Яго. В края на веригата внезапно се появи огромно кълбо, направено от метална мрежа. — А на нас ни предстои да влезем в него.

Глава 23

— Не.

— Тамзин, напълно безопасно е.

— Това е метален смъртоносен капан, увиснал над пропаст с дълбочина милион фута!

— Не са милион фута.

Бавно преместих поглед от пропастта към Яго:

— Но е смъртоносен капан?

— Не! Баланкуанците са го направили. Те са отлични инженери.

След като веригата спря, икорите метнаха въжета, за да издърпат сферата нагоре до ръба на дупката. Закрепиха я неподвижно и отвориха вратичката й. Сигурно бяха дали обет за мълчание като онзи, за който аз се бях престорила, че спазвам, но не им трябваха думи, за да изразят нетърпението си, докато ни наблюдаваха.

— Хората правят това постоянно — каза Яго. — Поклонници икори идват от отдалечени на цели мили места, за да направят това пътуване, а повечето от тях не са лично поканени от Шибейл.

— Ами ако някоя от тези брънки се скъса?

— Няма. Постоянно ги проверяват. А това всъщност преди е работело с въжета. Сега е много по-добре. — Когато не помръднах, Яго ме обгърна с ръка: — Ще бъда точно до теб.

Поклатих глава.

— Искаш ли Орла да ти помогне да стигнеш до Денъм? Повярвай ми, няма да си помисли нищо хубаво за човек, отказал покана да се яви на едно от най-светите им места.

Това ми подейства:

— Смяташ, че ще си промени решението?

— Не знам. Може все още да иска да изпълни това, което е предложила… но нейният клан може да оспори решението й, ако смятат, че си оскърбила Шибейл.

Огледах отново Кладенеца. Дори подсигурена с въже, металната сфера никога не оставаше неподвижна. Вероятно можеше да побере трима души, четирима, ако се посвиеха. Запитах се дали Яго блъфираше за Орла, но усилващото се стъписване на икорите заради неохотата ми ме наведе на мисълта, че може да е прав. А аз трябваше да получа помощта й.

— Добре — казах. Поне това се опитах да кажа. Прозвуча почти като шепот, но Яго разбра и ме отведе до ръба.

Отворът на сферата беше на едно ниво с каменния под. Яго се покатери пръв, а после ме пое, когато икорите ме подадоха. Приклекнах в дъното на сферата до Яго и почувствах как сърцето ми ме напуска, когато икорите затвориха плътно вратичката. Развързаха въжетата и сферата се устреми към центъра на дупката, полюшвайки се напред-назад като махало. Изпищях и покрих лице. Яго ме потупваше отзад по косата и постоянно повтаряше: „Всичко е наред, всичко е наред“. Това бе до голяма степен същият начин, по който успокояваше конете си.

Рогът изсвири четири пъти и сферата се сниши с рязко движение. Отказвайки да изпищя отново, прехапах устна. Веригата изскърца, докато се мъчеше да ни свали, а сферата се полюшваше през цялото време.

— Тамзин, погледни.

Прегърбих се още по-надолу:

— Не е ли достатъчно, че съм тук?

— Ще се зарадваш, кълна се.

Предпазливо обърнах глава и отворих едно око:

— В името на Шестте!

Седнах с изправен гръб и зяпнах каменните стени, които ни обкръжаваха. Всяка част от тях беше издялана и украсена. Някои изображения бяха равни, положени върху повърхността така, както някой би могъл да рисува върху лист хартия. Други бяха триизмерни, предадени с удивителна плътност и форма. Дървета и цъфтящи лози. Земни, въздушни и морски животни. Лица, както човешки, така и такива на фантастични създания. На няколко пъти подминахме участъци, които бяха издълбани и превърнати в балкони, а статуи на облечени в мантии мъже и жени наблюдаваха с тържествена сериозност спускането ни.

Наведох се през Яго, за да видя по-добре един от балконите. Хората, седнали на него, изглеждаха толкова реалистични, че очаквах да се изправят и да ни помахат.

— Това те ли са? Предшествениците? Изглеждат съвсем като човеци.

— Баланкуанците ще ти кажат, че са.