Смарагдово море

— Познавам само един бог — Урос, създател на всичко, на когото служат Шестте бляскави ангела. И аз… говоря с тях чрез молитва, предполагам.

— Веруюто на твоята църква е: „Има само един бог — Урос, създател на всичко, на когото служат Шестте бляскави ангела“. Умишлено ли промени думите?

— Д-да — казах малко стресната, че беше разбрала. — Помислих, че ако кажа, че Урос е единственият бог, ще прозвучи, сякаш омаловажавам вашите, и… ъъ, ми се стори грубо.

Тя не каза нищо, а вместо това отпи от каменен бокал, поставен до нея. Докато го правеше, хвърлих бърз поглед към Яго, надявайки се на безмълвен знак правилно ли се държа, или ужасно, но изражението му беше неразгадаемо.

— Те отговарят ли ти? — попита тя. — Урос и ангелите.

— Не пряко.

— Не пряко?

— Не знам. — Опитах се да си спомня последните пъти, когато се бях молила — когато се бях молила истински, а не просто бях следвала молитвите на Наследниците. — Корабът ми попадна в буря, докато плаваше насам, и се помолих да се измъкнем от нея. Измъкнахме се. Дали е било заради молитвите ми? Заради нечии други? Или благодарение на умението на екипажа? Не знам. А други пъти, когато съм се молила за помощ с някакъв проблем, той в крайна сметка се решава чрез нещо, за което се сещам. Не знам дали тези идеи са божествени, или само моя заслуга.

— И двете. Повечето видения и сънища са просто образи, заключени в собствените ни умове. А ние сме божествени.

Мълчание. В него имаше тежест и аз пристъпих от крак на крак, несигурна дали от мен се очаква да кажа нещо. Честно казано, нямах представа как така някой, който бе пренебрегвал църквата толкова много, колкото аз, напоследък постоянно обсъждаше религиозни въпроси.

— Ако точно сега би могла да получиш които и да е три неща, които искаш, какви биха били те? — попита внезапно тя. — Не хора. Не абстрактни идеи като любов или мъдрост. Не разни отнесени сладникави мечти за човечеството. Имам предвид три реални, физически обекта. Какво би си пожелала?

— Седефче. Това е билка. — Беше също и основната съставка в трудното за намиране лекарство на Мери.

— Знам какво е. Какво друго?

— Писалка и хартия.

Тя присви устни за момент:

— Това също може да е един предмет, тъй като от едното няма голяма полза без другото. Е, назови още едно нещо.

Умът ми се изпразни. Бях твърде зашеметена от това, че бях тук, за да измисля нещо умно или важно. А и напоследък всичко, което исках, беше крайна цел, като например да стигна до Кейп Триумф или да избягам от къщата на магистрата. Притисната от немигащия й поглед, най-накрая попитах:

— Кое е любимото ви нещо за ядене?

Много, много слаба искрица на изненада потрепна в очите й и изчезна в миг. Не мисля, че много неща я изненадваха, и също така не мислех, че ще отговори, но после тя каза:

— Мед, както Яго Робинсън добре знае.

— Тогава ми се иска да имах собствен, за да ви го дам. Не обичам да бъда задължена на други хора.

— Всъщност вярвам това. Бих обвинила повечето хора, че се опитват да си придадат вид на безкористни. Разбира се, ти го направи, преднамерено или не. Искаш всяко нещо, което назова, но го искаш заради някого другиго, който го иска или има нужда от него. Някой болен се нуждае от седефчето. Някой далече иска писмо, за да знае какво е станало с теб. И мислиш, че Яго изпитва неудобство, макар да те уверявам, че не е така. — Тя отпи отново, оставяйки тези думи да попият в съзнанието ми. — Няма ли нещо, за което да копнееш заради себе си? Някое дребно удоволствие? Някаква утеха?

Беше толкова подобно на онова, което Яго беше казал точно преди да се целунем. Можеше ли тя да знае? Беше невъзможно… и все пак този пронизващ поглед сякаш виждаше толкова много.

— Сигурна съм, че има много, господарке Шибейл. Просто не мога да се сетя за никое точно сега.

Тя вдигна малка чаша и наля в нея част от съдържанието на бокала:

— Ще споделиш ли едно питие с мен?

Не помръднах. Какво се очакваше да направя? Това изпитание ли беше? Проява на любезност? Тя пиеше това, каквото и да беше то, по време на целия ни разговор, така че не можеше да е отровено. Освен ако малката чаша не беше отровена? Струваше ми се, че ако наистина ме искаше мъртва, щеше да е съвсем лесно да поръча на някоя от многобройните си прислужници да се погрижи за това. Ако откажех питието, щях ли да предизвикам недоволството на Орла? Това реши въпроса. Като внимавах да не стъпя в езерцето, се качих по стъпалата и приех предложената чаша. Питието имаше вкус на карамфил — смесица от сладко, горчиво и люто. След като изпих всичко, върнах чашата и слязох обратно долу. Яго ме наблюдаваше с разширени, изпълнени с паника очи.

— Иди до стената и ми кажи какво виждаш в нея — нареди Шибейл.

Отидох до най-близката и надникнах в блестящата повърхност.

— Виждам факлите и техните отражения. Виждам стъпалата. И едва виждам как вие и Яго ме гледате.

— Не виждаш себе си?

— Е, да, разбира се. Мислех, че искате да знаете какво друго виждам.

— Какво виждаш, когато се погледнеш?