Смарагдово море

Наведох се по-близо и докоснах бузата си. Стената не беше съвършено огледало: отражението ми беше малко размазано. Но различавах достатъчно подробности.

— Кожата ми е суха. Устните ми са напукани.

— Защо това са нещата, които забелязваш?

Отражението ми внезапно се замъгли и трябваше да примигна няколко пъти, за да виждам отново ясно.

— Защото трябва да ги оправя, преди да отида в Кейп Триумф. Трябва да изглеждам възможно най-добре. Трябва да бъда красива.

Отражението ми отново се разфокусира, но този път, когато фокусът ми отново се изостри, не гледах Тамзин в каменното помещение. Подарените от Яго дрехи бяха изчезнали и сега стоях облечена в смъкващата се от раменете зелена рокля, която бях отстъпила на баланкуанците. Кожата ми беше отново гладка и мека. На врата ми висеше смарагд, голям колкото яйце, а по-малки искряха в косата ми, която беше изкусно подредена във водопад от къдрици. Беше точно същата фризура, каквато носеше Аделейд, когато се срещнахме най-напред, и за която толкова й бях завиждала.

Нещо се раздвижи зад мен и рязко се извъртях. Двойки, самите те нагиздени в коприна и бижута, танцуваха в отсрещния край на бална зала под сиянието на кристални полилеи. Във въздуха се носеше жуженето на разговори и смях. Сервитьори предлагаха високи тесни чаши с шампанско. Струнен квартет свиреше валс, а групичка мъже в скъпи костюми се събраха около мен, макар че лицата на всички бяха обвити в сянка.

— Някой казвал ли ти е някога, че зеленото е цветът, който ти отива най-много?

— Аз щях да й кажа това!

— Не, аз щях! И щях да я поканя да танцуваме!

— Нямаше — защото аз щях!

— Господа, господа — казах през смях. — Няма нужда да се карате. Мога да танцувам с всички ви.

Плъзгах се из стаята, движейки се от един чифт ръце към друг. Всеки от партньорите ми възторжено възхваляваше красотата и интелигентността ми и се кълнеше, че никога няма да познае щастието, освен ако не стана негова.

— Какво ще ми дадете? — попитах ги.

— Каляска, направена от злато.

— Сто слуги.

— Нова рокля за всеки ден от годината.

— Замък на хълм.

Докато предложенията ставаха все по-разточителни, погледът ми беше привлечен от две крачета, подаващи се изпод една покривка за маса. Пренебрегвайки молбите на поклонниците си да се върна, се стрелнах през стаята и коленичих до масата. Повдигнах покривката и открих Мери да седи зад нея, облечена в бяла муселинена рокля: червената й коса беше оформена в къдрици също като моята.

Сърцето ми запя при вида й и аз я притеглих към гърдите си.

— За бога, Мери, какво правиш тук долу?

Тя се заизвива в прегръдката ми и вдигна поглед със сериозно изражение към мен:

— Защо отказваш да вземеш каквото и да е?

— Какво?

— Няма ли неща, които искаш?

— Купища. И ще ги имаме. — Посочих към обвитите в сенки кандидати за женитба. — Не чу ли всички прекрасни неща, с които се сдобих за нас?

— Справи се чудесно, мамо, но няма ли нещо, което жадуваш за себе си? Някакво дребно удоволствие? Някакво удобство?

Думите бяха изречени от дъщеря ми, но бяха като ехо. Къде ги бях чувала? Щипнах я по носа.

— Да бъда себична ли, ме насърчаваш, любов моя? Не съм те учила така.

Сериозното й изражение остана непроменено:

— Не е същото и ти го знаеш.

— Защо си толкова дръзка тази вечер? Излез оттам и ще видим дали можем да ти намерим някоя бисквита. На това празненство сигурно ще се намери някоя. Ако не, сигурна съм, че мога да придумам някой господин да отиде да намери една.

Мери се примъкна напред с мен и се изправи. Но отказа да ме последва, когато леко подръпнах ръката й.

— Какво ще стане, когато всичко това свърши? — попита тя.

Сложих ръце на хълбоците си:

— Когато приключи кое?

— Когато всички сме на сигурно място и в безопасност. Ти и аз и баба и дядо, и чичо Джон и леля Ливи. Когато получиш всичко, което искаш за нас, какво ще правиш?

— Току-що сама каза, че ще имам всичко, което искам. Няма да е нужно да правя нищо.

— Тогава няма да си нищо.

— Мередит Райт! — възкликнах. — Не знам какво ти е влязло в…

Стаята притъмня. Музиката спря. Когато вдигнах поглед, видях свещите на полилея да изгасват една по една, сякаш угасени от някаква невидима ръка. Хората запищяха разтревожено и трескаво затърсиха изход. Сега единствената светлина идваше от разпръснати по масите свещници и много гости се мъчеха да грабнат някой. Възникнаха сблъсъци, разразиха се юмручни схватки. Някои хора се отказаха да търсят светлина и затичаха на сляпо към голите стени на стаята, опипом търсейки врата. Вдигнах Мери на ръце и я притиснах към себе си.

— Да се махаме оттук. — Направих няколко крачки напред, а после спрях за миг, като се опитвах да си припомня дали бях видяла някакви врати тази вечер. Трябваше да има поне една.