Смарагдово море

Разбира се, изпълняването на желанията ми трябваше да е във възможностите на икорите, а те със сигурност не бяха безгранични. Не разполагаха с такива възможности да произвеждат разни неща като осфридианците и баланкуанците или с достъп до различни съставки от цял свят. Липсваха дребни домакински предмети, които приемах за даденост във всекидневния живот. Благодарение на баланкуанците, осфридианците и други еварийци икорите на теория имаха достъп до почти всичко — но ограничени средства за придобиването му. Получаваха допълнителните си запаси най-вече от лов и фермерство и нямаше достатъчно пари, за да внасят повече неща от земите на съседите си. Еклектичната смесица от случайни вносни предмети, които бях видяла в стаята с огнището на Орла, бяха доста типични за заможните икори. Онези с по-скромни домове обикновено разполагаха с малко или никакви внесени отвън луксозни стоки. А често се случваше икорите да нямат неща, с които бях свикнала, просто защото имаха различна култура.

Така че получих за закуска яйца и бисквити, както бях помолила, но бисквитите бяха по-плътни, отколкото бях очаквала, замесени с бяло брашно и непозната зърнена култура. И научих, че тънката ефирна нощница, която ми дадоха, е изработена от дървесни влакна, за което никога не бих се досетила. Със същия успех можеше и да е коприна в сравнение с онази, която бях имала в Констанси.

Въпреки че слугите бързо удовлетворяваха нуждите ми, а още по-бързо — тези на Орла, все пак домакинството на крепостта създаваше чувство за непринуденост. Слугите винаги удостояваха Орла и сестрите й с поне едно почтително „данна“ или вежливо кимване, когато се разминаваха с тях, но никой не падаше на колене, не се разнасяше звук на фанфари. Една прислужница се засмя, когато попитах дали Орла има нещо като камериерки, които да я обличат и да й правят косата. Младата жена ми каза, че това ставало единствено в редки и много специални случаи. Иначе „данна може да се грижи сама за себе си“.

След закуска въведоха Яго и мен на среща с Орла, двете й сестри, техните съветници и предводителите на подчинените кланове. Разказахме каквото знаехме, за схватките между осфридианци и икори, какво смятаха колонистите и заключенията, които си бяхме направили относно лорандийците. Те ни подложиха на дълъг и сериозен разпит за подробностите и отношението им към нас не бе еднозначно. Някои, добре запознати с дългото и сложно минало на моя и своя народ, бяха предпазливи и почти враждебни. Други високопоставени представители на икорите, изглежда, не се безпокояха особено и далеч повече ги интересуваше как можем да бъдем използвани, за да им помогнем.

Отпратиха ни, за да продължат разговора си насаме, и на прага Орла ни дръпна настрана:

— Кога се връщаш в Констанси да прибереш останалия си товар? — попита тя Яго.

— В идеалния случай — утре. До два дни със сигурност. Вероятно ще трябва да направя две пътувания в двете посоки и би било добра идея да имам защита там за забавянията заради времето.

Тя кимна:

— Разбирам. Ако можеш да изчакаш тези два дни, ще съм ти признателна. Другите ще имат въпроси и ще е от полза да си наоколо. Мога да изпратя с теб една допълнителна шейна, ако това ще помогне, а ако има забавяне, със сигурност няма да потеглим надолу по реката без теб.

Яго се съгласи и това остави двама ни в невероятно странното положение да имаме… свободно време. Нямахме отговорности. Нямаше нужда да кроя планове как да стигна до Кейп Триумф, защото това беше уредено. Съветът искаше да чуе наблюденията, а не препоръките ни. Бяхме сами.

— Искаш ли да се научиш да яздиш? — попита ме Яго, след като Орла се върна на срещата си.

Облегнах се на каменните стени на коридора и скръстих ръце, докато го оглеждах от глава до пети. Той също се беше изкъпал, а утринната светлина, която струеше през прозорците, караше осветената му от слънцето коса да блести с безбройни нюанси на златното. В мен се надигна гузен порив да предложа да останем в стаята ми, но вместо това казах:

— Разбира се. Изглежда, че все пак успя да намериш време.

Той посочи с жест към залата за срещи:

— Времето ни намери.

Отправихме се надолу към дома на търговския посредник в подножието на хълма на Кърниал. Нямаше го, но синът му, в юношеска възраст, беше там и ни помогна да изведем Дъв и Пебъл от конюшните.

— Татко заръча, ако се отбиете, да ви кажа да не забравите да се срещнете с него, преди да заминете. — Момчето затегна юздата на Пебъл и отстъпи възхитено назад. — Освен това искаше да знае дали сте размислили за продажбата на тези двата. Или на онази другата красавица с невероятния косъм.

Яго взе поводите на Пебъл:

— Тя ще бъде поласкана, но никой от тях не се продава. И няма да забравя.

— Опитвал ли се е да ги купи преди? — попитах, докато с Яго вървяхме към портата.

— Да. Той и други са ми предлагали баснословна сума. Не мога да ги виня.

— Баснословна сума, а? Като за човек, който вечно се стреми да сключва удивителни сделки, ми се струва, че подминаваш една добра такава.