Смарагдово море

— Тихо. Ще нараниш чувствата им, като се опитваш да се отървеш от тях. — Той потупа гривата на Дъв. — Не я слушай, момиче. Никъде няма да ходиш. Ще ми помогнеш да натрупам цяло състояние един ден.

Разбирах защо не искаше да ги продаде, за да плати дълговете си. В края на краищата конете бяха причините за дълговете му… или пък дали наистина бяха? Не знаех колко струват коне като тези, но от всички сделки, които въртеше, изглеждаше, че сигурно е близо до изплащането им.

Поехме по един път зад Кърниал, който водеше към Ист Систър. Постройки, вероятно играещи някаква роля в транспорта и риболова, бяха скупчени недалеч от брега, който тук беше равен и гладък, а доковете и баржите бяха на самата река. Дори зиме дейността по реката все още бе оживена и икорите сновяха наоколо по различни задачи. Яго ни поведе по една по-малка пътека далече от доковете, до едно сечище близо до няколко бора.

— Добре — каза, като доведе Дъв до един пън. — Качвай се.

Стъпих колебливо на пъна:

— Без седло?

— Ще се научиш по-бързо и по-добре, ако започнеш без него. Недостатъкът е, че вероятно ще те боли много повече след това. Имаш късмет, че разполагаш с цялото това време да се мотаеш и да се възстановяваш.

Той ми помогна да се метна на коня и аз се олюлях, докато се опитвах да се настаня и да запазя равновесие. Вкопчих се в гривата на Дъв за миг, а после проявих благоразумието вместо това да хвана поводите. Тя затанцува леко наоколо и аз сподавих един лек писък. Земята ми се струваше тревожно далечна.

— Спокойно, момиче — изрече нежно Яго. — Добре си.

Неспокойно я потупах по шията:

— Изглежда ми добре.

— Не говоря на нея. Вече си седнала, изглежда, че добре пазиш равновесие. Сега се отпусни и просто си седи там.

— Просто да си седя?

— Просто си седи. Точно сега всеки мускул в тялото ти работи, за да те задържи стабилно, и им даваме време да станат добри в това.

Мечтите как галопирам изящно из низините, докато вятърът драматично роши косата ми, бяха прогонени с напредването на сутринта. След безкрайно седене преминахме към ход и общуване със сигналите на Дъв. Точно преди да прекъснем за обяд, той ми позволи да я поведа в кратък, лек тръс. Беше по-трудно, отколкото очаквах, и постоянно се мъчех да остана стабилна и въпреки това да внимавам достатъчно, за да я насочвам.

Когато той ми помогна да сляза, краката ми едва не се подгънаха под тялото. Той се засмя и ми предложи ръката си за опора:

— Казах ти.

Трепнах, докато заставях скованите си, схванати мускули да се подчинят. Никога преди не се бях замисляла колко много има в тялото ми, но точно тогава бях напълно сигурна, че всичките до един ме болят.

— Това е най-лошото, нали? — попитах. — Утре ще е по-добре?

— Ъъ, да вървим да си вземем нещо за ядене — беше уклончивият му отговор.

Изядохме опакования си обяд на една широка, плоска скала: не говорихме много, докато се наслаждавахме на слънцето и взаимната си близост. Навсякъде пееха птици и беше почти възможно да повярвам, че пролетта може би идва в тази страна. Няколко малки заснежени участъка, изложени на пряката слънчева светлина, бяха започнали да се топят, макар че онези на сянка оставаха замръзнали. Когато свършихме с яденето и Яго обяви, че ще продължим с упражненията за тръс, изпъшках.

— Хайде, Яго! Не може ли да яздя? Наистина да яздя? Ти беше онзи, който постоянно обясняваше колко е прелестно да тичаш свободно с кон, но никога няма да получа възможност да го направя.

— Не си готова. — Но след няколко минути внимателно оглеждане се усмихна и каза: — С мен обаче можеш да го направиш. Хайде, Пебъл и без това се отегчава.

Яго отвърза сивия жребец и ми помогна да се кача. Щом се закрепих стабилно, той също се качи и седна зад мен. Когато протегна ръце около кръста ми, за да хване юздите, напълно забравих за тръпката от препускането. Допирът му до гърба ми беше топъл и стабилен и ми се прииска Яго да ме обгърне с ръце по-здраво. После той насочи Пебъл по една разчистена пътека и до голяма степен си припомних какво планираше да ми покаже.

Щом Яго даде сигнала, Пебъл полетя. Освободен от задръжките, без нищо друго, освен открита местност пред себе си, Пебъл тичаше с почти радостно безгрижие. Яките му крака трополяха гръмко под нас и си представих как се протягат напред, докъдето могат да стигнат. От свистенето на въздуха, преминаващ бързо покрай нас, сълзи парнаха очите ми, а от бързината се тръскахме и подскачахме, но нямах нищо против. Беше едновременно великолепно и ужасяващо.

Само след две минути Яго насочи Пебъл да направи завой и се отправихме отново в посоката, откъдето бяхме дошли. Преди да се усетя, вече забавяхме и спирахме до Дъв в сечището. Задъхана и смееща се, аз се облегнах назад и попитах:

— Защо ни спря толкова скоро?

Ръцете му се отпуснаха на хълбоците ми и той бавно ги плъзна напред и ме обви в прегръдка, притискайки ме до себе си:

— Не е хубаво да яздим по двама на кон така — особено така бързо — много дълго. Но нали разбираш сега защо правя толкова много за тези двамата? За какво е всичко това?