Смарагдово море

— Приключих с ездата днес. — Отидох при Дъв и я насочих към пътя. — Ще я отведа обратно. Ако позволиш.

— Тамзин… — Този път той сам млъкна. С въздишка пое поводите на Пебъл и ме настигна, макар да не каза нито дума по целия път обратно до Кърниал.

Орла ни покани да вечеряме с нея и сестрите й и на леглото ми, там, където бе лежала нощницата, се появи зелена памучна рокля. Беше по-малко екстравагантна версия на роклята на Орла, със същата висока талия и широко изрязана линия около врата, — но нямаше ненужно дълги ръкави. Носеше се над семпла ленена долна риза, без колан или закопчалка, и ми се стори абсурдно удобна като за официална дреха. Почти се засмях, докато я обличах, сещайки се за сложното навличане на фусти, долни рокли, горни рокли и корсети, които щяха да са нужни за една осфридианска вечеря в сравнение с тази.

С Яго бяхме настанени един до друг, но тъмният облак още висеше над нас. Разговаряхме съвсем непринудено с всички останали, но почти не се поглеждахме. Няколко от вечерящите бяха присъствали на по-ранната среща и научихме, че са гласували да повярват на историята ни поради липса на доказателства за противното. Причината беше най-вече в настоятелното твърдение на Яго, че онова, което бяхме открили, е истина. Мнозина го познаваха, а случаят с горчивия корен му беше спечелил голяма благосклонност. Това не означаваше, че икорите смятаха открито да обявят война на лорандийците в скоро време, но сестрата на Орла, Стана, вече работеше по съобщения, които да изпрати на отдалечените кланове, за да ги извести за положението и да ги предупреди да са нащрек за още предполагаемо осфридиански нападения.

Файва, най-младата, беше обсебена да измисля планове да залови лорандийците в момента на извършването на нарушение, макар че малко от идеите й бяха приемливи. Орла имаше задачата да се справя с колонистите с надеждата да се погрижи те да се въздържат от всякакви ответни действия, докато загадката бъдеше решена. Ако се съдеше по изражението й, това явно не беше задача, която я радваше особено.

Един гост забави Яго, докато си тръгвахме, и аз отидох в стаята си сама. По-късно, когато Яго почука, не отговорих. Той ме остави на мира след няколко опита и аз рухнах на леглото си: сърцето ми се късаше. Това, което ме нараняваше, не беше само скарването с Яго. А самият Яго. Блестящият ми план да осигуря на дъщеря си и на себе си по-добър начин на живот, сега сякаш беше изгубил блясъка си. Все още нямах морални задръжки да се омъжа за някого заради пари: такива неща се правеха постоянно. Но тъй като нямаше пари, Яго не можеше да бъде този някой и това ме смущаваше. Смущавах се дори от факта, че това ме смущаваше! Бях го познавала само за кратко време и през по-голямата част от него той ме беше влудявал. Това, че направих… каквото там бях направила с него през онези няколко страстни момента, само беше влошило положението. Ако бях показала дори една частица самоконтрол, може би нямаше да се чувствам така разкъсвана от противоречия точно сега. Вместо това бях оставила и двама ни объркани и ядосани и бях отклонила поглед от най-важното: Мери. Не можех да допусна това да се повтори.

Когато се събудих, се чувствах с малко по-ясен ум, но тази яснота беше допълнена с мрачно примирение. Знаех какво трябваше да направя, и колкото по-скоро се погрижех за това, толкова по-добре. Веднага щом се приготвих за деня, се отправих навън. Но когато отворих вратата си, Яго стоеше точно пред нея, вдигнал ръка да почука.

— О! — възкликна той. — Не е ли това точно подбран момент?

Преглътнах и сведох поглед към настлания с каменни плочи под:

— Точно идвах да те видя.

— Е, аз пък идвах да видя теб. И Тамзин, виж… за вчера… Аз…

Вдигнах поглед и измъченото му изражение и напрежението ми дойдоха в повече.

— О, Яго…

— Не, не. — Той вдигна ръка. — Не ми възклицавай: „О, Яго!“. Заслужавах си онова хокане. Всъщност беше твърде мека с мен. Не ми влиза в работата да те съдя — права беше, че не съм преживял каквото си преживяла ти. Не мога дори да си представя.

— Ела вътре да поговорим. — Отстъпих встрани и го изчаках да мине, преди да затворя вратата. — Виж, знам, че не се опитваше да бъдеш… тоест… знам, че беше добронамерен.

Той напъха ръце в джобовете си и се приближи до огнището.

— В общи линии.

— В общи линии?

Отидох при него и по лицето му се мярнаха различни емоции, твърде объркани, за да ги разчета.

— Вярвам в това, което казах. Защо го казах… е, държах се дребнаво по отношение на евентуалния ти съпруг. Собствените ми наранени чувства, които нямат право да бъдат наранени.

Внезапно почувствах как сърцето ми бие толкова силно и толкова бързо, та беше цяло чудо, че той не го чуваше:

— Защо… защо си наранен?

— Тамзин, знаеш защо. Разбирам защо правиш това, но е трудно да го приемам с леко сърце, когато аз… — С тежка въздишка той се обърна и тръгна обратно към вратата. — Няма значение. Не бива да те смущавам с брътвежите си.

— Не знам. Предполагам, че съм свикнала с това. Всъщност донякъде ми харесва.

Той спря с гръб към мен: