Смарагдово море

— Без шеги, Тамзин. Не и днес. Луд съм по теб — луд съм по теб от мига, в който пристъпи прага ми. Но няма да те измъчвам, когато си се прицелила в по-добри мъже.

— Въпросът е… — пристъпих няколко крачки към него. — Не мисля, че ще намеря по-добър мъж от теб.

Яго бавно се обърна и ме погледна в очите: неговите зелено-златисти бяха толкова изпълнени с емоция, че силата й едва не ме събори.

— Е, това не означава, че мога… Е, все още трябва да отида в Кейп Триумф и да си намеря някого — продължих. — Мери все още е на първо място, моите потребности са на второ — или изобщо нямат място. И именно това идвах да ти кажа.

Веждите му се повдигнаха и той също се приближи малко:

— Така ли?

— Да. Отивах в стаята ти да ти кажа, че онова, което направихме в бурята и отвън, ами, това трябва да спре. Исках да се уверя, че знаеш, че все още искам да работя с теб и да бъда твой партньор в пътуването, но че дойдох в Адория по определена причина и ще осъществя този план.

— Разбирам — каза той. Лицето му посърна. — Знаех го, приемах го. Но когато е изречено така, е сурово.

— Е… това се канех да ти кажа. И всичко това все още е вярно! Просто… не… го казвам точно сега.

Той изглеждаше разбираемо объркан — но също и обзет от надежда.

— В такъв случай какво казваш сега?

Поех си дълбоко дъх и протегнах ръце към него:

— Че аз също съм малко луда по теб.

Мисля, че всъщност може и да бях просто наистина луда, когато се прегърнахме и целунахме. Беше нелепо. Току-що бях обяснила, че не можем да имаме бъдеще, и въпреки това не можех да спра да го целувам. Разтопих се в него и прокарах пръсти през чорлавата му коса, при което го придърпах по-близо до себе си. За човек, който преди броени мигове беше готов да си тръгне, той не показа никакво колебание при целувката. Нито пък аз. Тя продължи безкрайно и може би беше не толкова една дълга целувка, колкото многобройни малки целувки, свързани помежду си.

Каквото и да беше, аз се изгубих в него и за известно време се освободих от тревогата и отговорността. Затеглих го към леглото и той ме последва без колебание. Рухнахме заедно върху него, като все още се целувахме и предпазливо посягахме взаимно към дрехите си.

Това беше и моментът, когато на вратата се почука силно.

И двамата се изправихме рязко в леглото и се взряхме във вратата. Връхлетя ме детинска паника, че някак, по някакъв невъзможен начин са ни разкрили. Но това не можеше да бъде и няколко мига по-късно през вратата отекна глас на прислужница: — Данна?

С Яго се пуснахме и след като вдишах дълбоко, за да успокоя препускащото си сърце, отидох спокойно до вратата и я отворих. Там стоеше Ширша, млада жена икори, която ми беше помагала много пъти.

— Ах, толкова се радвам, че сте тук. Дан Яго не беше в своята… О, здравейте. — Тя надникна покрай мен, приятно изненадана. — Както и да е. Данна Орла ме изпрати. Дошли са осфридианци.

Яго дойде до мен с бързи крачки:

— Осфридианци ли? Какви осфридианци? Откъде са?

— Колонията Грашонд. От град на име Коне… Констанси. — Тя се запъна с непознатото име, докато местеше поглед между нас. И настояват да ви видят.

Глава 25

В ума ми незабавно изникна образ на облечени в сиво и черно Наследници, вдигнали вили за сено пред портите на Кърниал. Вкопчих се в ръкава на Яго.

— Трябва да се махаме оттук. Сигурно има някакъв път за бягство, нали? Проходи, някоя задна врата…

— Орла нямаше да ни вика, ако имаше заплаха — увери ме Яго, въпреки че не изглеждаше чак толкова спокоен след тази новина. — Колко са?

— Трима. Единият е войник.

Нито Яго, нито аз знаехме за някакви войници в Констанси.

— А другите посетители? — попитах.

Ширша се намръщи със замислен поглед:

— Единият е по-възрастен… може би на четирийсет? Няма много коса, а онази, която е останала, е черна. Другият е на нашата възраст. Златиста коса. — По устните й заигра лека усмивка. — Много красив.

— Гидиън — казахме двамата с Яго в един глас.

— Гидиън не би ни навредил — казах. — А онзи не ми звучи като Самюъл. Но как стоят нещата с войника? Няма армия, спотайваща се там някъде, нали? Със сигурност не сме дали повод за това, нали?

Яго поклати глава:

— Орла не би допуснала войник, ако подозираше, че други дебнат в засада. Щом ни викат, районът е бил огледан.

Той понечи да последва Ширша, но аз останах като вкопана на място.

— Няма да се върна там — казах, когато той забеляза, че не съм с него. — Няма да се върна в онази проклета стая…

— Няма, обещавам. Нищо не могат да ти направят.

— Но на теб? Каза, че не се притесняваш да се върнеш за товара си, защото няма доказателство, че сме тръгнали заедно. Е, ако ни видят сега, в известен смисъл има.

— Попитаха ли поименно за нас? — обърна се Яго към Ширша. Когато тя кимна, той се обърна обратно към мен: — Вероятно вече знаят.