Смарагдово море

Обзети от паника, хората постоянно се блъскаха в нас, а аз се мъчех да запазя опора и да предпазя Мери. В един момент установих, че губя равновесие — но до мен нямаше никого. Тътен изпълни ушите ми и осъзнах, че подът се тресе. Писъците се усилиха; чаши се разбиваха и пръскаха. Някой, който беше успял да докопа един свещник, изведнъж го изгуби, когато се спъна и падна. Свещникът политна във въздуха с буйно подскачаща светлина, а после някой друг се втурна лудешки да го улови. В този кратък миг на проблеснала светлина видях как по една от стените се разпростира тънка паяжина от пукнатини. Стената започна да се свлича: рухна и разкри изпълнено със звезди нощно небе. Но пукнатините не спряха дотам. Подът също се разцепваше и когато големи късове от него пропаднаха, същото стана и с гостите и мебелите. Под тази бална зала нямаше нищо, освен широка, тъмна пропаст и аз гледах в ужас как хората биваха помитани в безкрайна черна тъмнина.

Дупката продължаваше да се увеличава, подът продължаваше да се разпада. Обърнах се и побягнах, но някой се блъсна в мен и изби Мери от ръцете ми. Тя се търколи през ръба, като плачеше: „Мамо! Мамо!“. Паднах на колене, готова да се хвърля в дълбините след нея. За мое удивление тя беше още там, вкопчена в една счупена дъска, която едва се държеше за рухващия под на балната зала. Клатенето беше спряло, а с него — и разпадането на пода.

— Спокойно, миличка, държа те. — Посегнах към Мери, но ръцете ми не бяха достатъчно дълги. С мъка се изправих на крака и се огледах наоколо. — Помощ! Имам нужда някой да…

Онова, което бе останало от стаята, беше празно. Всички или бяха паднали, или бяха намерили начин да избягат, включително преданите ми ухажори. Смъкнах се отново на пода и легнах по корем. Мери все още стискаше нацепената дъска, лицето й бе смъртнобледо. Извих се и се промъкнах над ръба колкото можах. Още един инч и аз също щях да се смъкна долу. От пропастта духна студен вятър и блъсна в лицето ми всички онези изящни къдрици. Тръснах глава и протегнах ръка.

— Този път мога да те достигна. Хвани ръката ми.

— Не мога — извика Мери. — Не мога.

— Разбира се, че можеш! Ръката ми е точно там. — Подът се раздвижи и дъската, на която се крепеше тя, се разлюля опасно. Видях как в нея се образуваха пукнатини. — Побързай! Хвани се за мен!

Тя посегна, но малката й ръчичка мина право през моята.

— Не мога да се хвана за някого, който е нищо — каза тя. — Там няма нищо.

Прас! Дъската, за която се държеше, се счупи и полетя в нощта, отнасяйки я със себе си. Изпищях, когато тъмнината я обгърна, изпищях, когато сърцето и душата ми и всичко, което ме изграждаше, беше изтръгнато от тялото ми. Мъчителната болка от това ме разкъсваше, унищожавайки ме, но какво значение имаше? Не можех да съществувам и дишам, ако тя не съществуваше и дишаше. Пристъпих напред, предавайки се на тъмнината, докато падах…

И продължих да пищя, докато Яго ме хвана за раменете и внимателно ме разтърси:

— Тамзин! Тамзин! Тамзин! Събуди се!

В продължение на няколко секунди не го разпознах, а дори след като успях, това не ме успокои. Какво можеше да ме успокои, след като загубих дъщеря си? Започнах да се боря с хватката му, дори замахнах да го ударя.

— Пусни ме — пусни ме да отида при детето си! Трябва да я намерим! Може да е оцеляла!

— О, спри! Тамзин, сънуваш. Никой не е в опасност.

— Видях я! Видях Мери да пада през ръба! Все още можем да стигнем до нея, ако…

Четирима икори нахълтаха през вратата. Малка чамова врата, обикновена стая с огнище от речен камък и каменни стени. Нямаше полилеи или танцьори. Никакви огледала. Никаква Шибейл. И със сигурност никаква Мери.

Огледах икорите; обхванах с поглед стаята. И колкото повече ги гледах, толкова повече избледняваха остатъците от съня. Сърцето ми още блъскаше силно в гърдите, а в мен още пламтеше скръб, но приех, че е било сън. Това беше реалността ми, а не рухващата бална зала. Много бавно отпуснах ръце. Яго кимна на икорите и каза нещо на техния език. Те си тръгнаха.

Дълго време единствените звуци бяха от разместващите се пънове и накъсаното ми дишане. Яго се облегна назад, като ме наблюдаваше внимателно. Седяхме на легло, положено в украсена със сложна резба дървена рамка. Възглавницата и одеялата изглеждаха влажни и допрях ръка до бузата си. По нея покапа пот и изпитах чувството, че черепът ми е разкъсан. Разтрих очи:

— Какво стана? След огледалото?

— Какво огледало?

— Стената в стаята на Шибейл. Тя ме помоли да погледна натам. А после всичко стана… — Огледах се, като все още се опитвах да схвана положението си. — Не знам. Но ти беше там. Сигурно знаеш.

Той ми подаде чаша вода:

— Тя не каза нищо за огледало или стена. Ти изпи питието, а после припадна, докато слизаше обратно по стълбите.

— Не…

— Не си давах сметка колко бързо ще ти подейства, иначе щях да съм готов. Не успях да те хвана, преди да си удариш главата.

Прокарах пръсти по лявото си слепоочие и трепнах, когато напипах голяма цицина.

— Значи затова главата ме боли толкова много.

— Е, мисля, че онова питие така или иначе причинява главоболие.