Смарагдово море

— Но разбирам също и защо икорите ги смятат за богове. — Надявах се, че не богохулствам, но беше трудно да не вярвам, че магията бе изиграла роля в създаването на нещо толкова грандиозно. Дори само един участък от тези изображения, издълбани върху стената на някоя катедрала, би бил смятан за шедьовър. Да видя такова умение от такава величина и на такова място, беше смайващо. — Как са направили това?

Яго загледа как покрай нас премина пасаж от летящи риби.

— Не знам. Баланкуанците имат теории. Знам, че икорите заместват факлите с дълги пръти. За да го направят, се налага да преминават с тази сфера по няколко пъти на ден и е бавна и сложна работа. Може би Предшествениците са имали по-лесен начин.

Бях толкова погълната от произведенията на изкуството, че дори не бях помислила как се поддържаха факлите, разпръснати по каменната стена. През останалия път надолу се взирахме в благоговейно мълчание. Когато наближихме дъното на Кладенеца, видях огромна макара с намотана на нея верига. Бяха нужни десетима икори, за да я завъртят. Подобно на онези горе, и техните лица бяха оцветени със синя боя от сърчица.

Усещах краката си омекнали като желе, когато излязох от сферата, а на мозъка ми му трябваха няколко минути да приеме, че светът отново е неподвижен. Последвахме един от служителите през виещи се коридори, които бързо ме объркаха. По пътя бяха пръснати малки ниши и в тях понякога имаше поклонници, които си почиваха или се молеха. Веднъж подминахме широк коридор, от който лъхаше забележимо по-хладен въздух.

— Този отива до брега на реката — каза Яго, като ме видя, че забавям крачка. — Но тази вечер отиваме вътре, не навън.

— Какво точно ще правим, когато стигнем при тази Шибейл?

— Не знам. Всички, които идват при Кладенеца, се срещате нея. Понякога просто ги поздравява и ги отпраща да си вървят по пътя. Друг път е по-продължително.

— Значи си я виждал? Какво стана?

— Зададе ми много въпроси. Някои за живота ми, други, които сякаш нямаха очевидна цел. Предполагам обаче, че е извлякла някаква информация от чутото.

Нашата водачка ни отведе до двойни каменни врати, украсени със същите сложни издълбани изображения като Кладенеца.

— Чакайте. Вие сте следващите. — Имаше най-тежкия акцент от всички икори, които бях срещала досега, но въпреки това не наподобяваше онзи на крадците в Констанси.

Няколко минути по-късно вратите се разтвориха. Мъж и жена икори излязоха навън, придружени от друг служител с оцветено с боя от сърпица лице. Нашите придружители ни въведоха в подобна на пещера почти празна стая. Стените й бяха от друг вид камък, различен от онзи, който бях видяла в останалата част от постройката. Този беше по-светъл на цвят, излъскан до такъв силен блясък, че приличаше на огледало. Светлината на факлите откачаше от него, създавайки такъв дезориентиращ ефект, че изглеждаше, сякаш в стаята има повече факли, отколкото бяха всъщност. Сводестият таван беше направен от същия сивкав камък като Кладенеца, но беше оформен в съвършено гладък купол. Отново се удивих на умението да се изгради нещо толкова високо.

В далечния край на помещението пет стъпала водеха нагоре към подиум. Когато се приближихме и очите ми се приспособиха към мъждивото осветление, различих фигурата на стара жена. Тя седеше с кръстосани крака, одеждите й с цвят на индиго се разстилаха около нея. Наблизо лежаха различни предмети: кана и чаши, малък кинжал, сноп трева, разноцветни едри камъни. В основана на стъпалата в пода бе издълбано езерце. До него имаше голямо медно блюдо със струпани върху него монети и увити в плат вързопи. Тук спряхме.

Жената, Шибейл, ни огледа с тъмни очи. Бялата й коса беше прибрана назад в строга прическа, разкривайки една-единствена спирала от синя боя, изрисувана на челото й. Помислих си, че може би се усмихва. След минута тя вдигна поглед и каза нещо на езика на икорите. Чух как стъпките на служителката се оттеглят зад мен, последвани от звука от отварянето и затварянето на вратата.

Сключих ръце пред тялото си, питайки се дали е редно да направя реверанс. От джоба на палтото си Яго извади малка стъкленица с нещо, което приличаше на пчелен мед, и я постави на подноса. Шибейл издаде звук, който можеше да е сумтене или кискане. Когато заговори, осфридианският й беше ясен, звукът му — усилен от някакъв трик на помещението.

— Яго Робинсън, никога не е нужно да поднасяш дар тук.

— Тогава нека го дам от нейно име, Данна Шибейл.

Тъмните очи се стрелнаха към мен и аз срещнах погледа им спокойно.

— Не виждаме много осфридианци на Кладенеца. Как се казваш?

— Тамзин Райт, господарке.

— Къде е домът ти, Тамзин Райт?

— До много скоро — Осфрид. Сега… предполагам, може да се каже, че съм между два дома.

— Защо дойде в Адория?

— Да си намеря съпруг.

— Успя ли?

Поколебах се.

— Не съм сигурна какво имате предвид. Дали съм си намерила съпруг? Или пък дали наистина съм дошла тук, за да си намеря такъв?

Да, сега определено се усмихваше:

— Няма значение. Вече отговори. Разговаряш ли с боговете си, Тамзин Райт?