Смарагдово море

Беше приятно да се поразтъпча след толкова много седене, а склонът не беше много стръмен. Минахме през различни жилищни и търговски квартали и аз все чаках Яго да свърне в някой от тях. Точно колко високо живееше Орла? Но спряхме едва когато стигнахме билото на хълма и застанахме пред каменната крепост. Пред нея в един вътрешен двор цареше оживление. Хора и животни сновяха напред-назад, изпълняваха поръчки и вършеха работата си точно както и долу. Двама икори, не толкова строго облечени, колкото стражите на стената, стояха на пост пред вратата, но позата им беше по-отпусната. Единият разказваше на другия забавна история и не ни удостоиха дори с бегъл поглед.

Точно се готвех да попитам Яго защо сме тук, когато един глас изрече:

— Е, Тамзин Райт, в крайна сметка намери пътя до нас. А си намерила и Яго Робинсън.

Обърнах се: очите ми се разшириха, когато тази, която бе заговорила, се приближи. Дълго до земята наметало от чисто бяла кожа с косъм покриваше по-голямата част от тялото й, но когато се раздвижи, зърнах синя като нощта рокля: блясъкът на материята й ми напомни за кадифе. Част от червеникавозлатистата й коса беше увита на плитки, прикрепени на тила; останалото се спускаше свободно, диплейки се на блестящи вълни. Всичките й накити бяха сребърни: пръстени, колие, обици и диадема от преплетено сребро на главата й.

— Здравей, Орла — каза Яго.

Устните й потрепнаха от смях, когато видя, че не я бях познала. Дори след като Яго я нарече по име, аз се съмнявах. Тази изискана дама не приличаше много на облечената в кожа авантюристка, която бях срещнала, с лице и коса, отчаяно нуждаещи се от измиване.

— Ако не бях по-наясно, щях да се закълна, че сме си разменили гардеробите — добави Орла, като ме огледа от глава до пети. Остротата в очите й не се бе променила. — Но за няколко седмици могат да се случат много неща. Влизайте да не стоите на вятъра.

Икорите пред вратата сведоха почтително глави, когато тя влезе. Последвахме я през дълъг коридор, изграден от каменни блокове, който създаваше усещането за древност и внушителност, допълнително подсилено от факли в стените. Помещението, в което влязохме накрая обаче, бе в по-съвременен стил — като дневната на провинциалната вила на някой аристократ. Върху камъка беше построен дървен под, а той пък на свой ред беше почти изцяло покрит с дебели вълнени рогозки. Просторно огнище от речен камък заемаше почти цяла стена. От него идваше повечето светлина в стаята, но имаше също и няколко факли, свещи и керосинова лампа. Мебелите представляваха подобна смесица. Имаше прости, практични столове, които изглеждаха определено неудобни, но също и тапицирани с флорална плюшена материя, които нямаше да изглеждат не на място в Блу Спринг. Две малки софи с извити като птичи нокти крака привлякоха вниманието ми и прокарах ръка по геометричните шарки на възглавничките.

— Това е баланкуанско — каза Орла, като се приближи до мен. Беше свалила коженото си наметало, разкривайки синята кадифена рокля в пълния й блясък.

Високата й талия, току под гърдите, беше извезана със сребро, което правеше полата да изглежда по-голяма и по-драматична — но съвсем не толкова, колкото обемистите разширяващи се надолу фуниевидни ръкави, които покриваха котките й. Това не беше рокля, предназначена за всекидневно носене.

— Купих я от Алиси миналата година. Тя извлече по-голяма полза от онази сделка, но нямаше какво да се направи. Файва я искаше твърде много.

— Коя е тя?

— Една от сестрите ми. Извинете ме за момент. — Тя отиде до прага на стаята, където един млад мъж, облечен в прости ленени дрехи, беше пристигнал току-що и сега чакаше търпеливо.

Докато разговаряха на езика на икорите, Яго ми каза:

— Имат и трета сестра, която управлява съвместно с тях.

— Какво искаш да кажеш с това „управлява съвместно с тях“? Тя… — Хвърлих поглед през рамо, все още изпълнена с благоговение от преобразяването на Орла. — Тя кралица ли е?

— Не точно. Може би нещо като принцеса? Ъъ, това ми се струва твърде официално. Микнимара са управляващият клан в Кърниал от десетилетия. Технически майка им е предводителят на клана, но тя боледува от доста години и им е прехвърлила властта. Не знаеше ли?

— Откъде да знам? Когато я видях за пръв път, я помислих за ловджийка. По-късно си помислих вместо това, че е скитащ търговец като теб. Защо никога не ми каза?

— Мислех си, че може да е станало дума, докато пътувахме! Ти така и не попита за това.

— Разбира се, колко глупаво. Следващия път ще се постарая да разбера дали някоя случайна жена, която срещам, не е проклета принцеса!

— Карате ли се? — попита Орла. Тя се върна при огъня и се тръсна на софата по много неподобаващ за принцеса начин и изпъна крака върху ниска стъклена маса, която изглеждаше осфридианска.

Седнах предпазливо на другата софа, като се надявах, че дрехите, с които бях пътувала, не са прекалено мръсни.

— Не, Яго постоянно забравя да ми казва разни неща, това е всичко.