Смарагдово море

Вятърът грабна една от връзките, които той използваше, за да съедини два пръта. Успях да я уловя и да му я подам обратно. В продължение на няколко мига го гледах как работи, после взех други два пръта и започнах да ги връзвам заедно по същия начин. След като нагласи прътите, както искаше, той ги заби в земята с колове. Помагах му да ги държи, докато работеше, борейки се, когато вятърът се усили, а снегът стана по-гъст. При познатостта на всичко това у мен се надигна лека паника, която породи отвратителен спомен за виелицата в Констанси.

Не се тревожи, казах си. Не е същото. Имаш подслон и храна. Яго знае какво да прави.

Когато рамката беше поставена, той я покри цялата с още мушама и с усилие я закрепихме стабилно. Последният ъгъл на мушамата се оказа труден за връзване: беше се заплел на възел. Яго коленичи в снега да го оправи, а аз се въртях наблизо, несигурна какво да правя, но и нежелаеща да си тръгна. Най-после навесът за конете беше завършен и след като провери още няколко пъти, той настойчиво ме побутна към товарния отсек на шейната. Сега снегът падаше косо и вървяхме прегърбени, за да предпазим лицата си. След като през една пролука пропълзяхме в прикритието на мушамата, Яго завърза и този край на свободно развяващо се платнище. То спираше вятъра и светлината.

Той затътри крака в тъмнината и след няколко мига малка искрица засия във фенера, който винаги държеше подръка. Тъй като мушамата беше така стегнато изпъната над нас, не можехме да седнем напълно и той внимателно постави фенера на място, където нямаше случайно да подпали нещо.

— Конете добре ли ще са там? — попитах.

— Да. Те са издръжливи. Навесът не позволява на снега да стигне до тях и помага топлината да се задържи. Дали ще са добре в продължение на една седмица там? Не, но да се надяваме това да продължи само около ден, както обикновено. — Той се изтегна на хълбок, като се опитваше да се намести удобно. — Съжалявам, че нямах време да наглася нещата обичайно.

Все още имаше място за лежане, но наоколо бяха разпръснати торби и сандъци, не като равното, открито пространство, което той обикновено подготвяше върху чувалите със семена. Аз също успях да се свия на кълбо на едната си страна.

— Готова съм да го приема пред перспективата да съм принудена да остана навън. И всъщност съм впечатлена колко бързо приготви нашия и техния подслон. Винаги съм се питала какво правят хората с конете си в тези бури.

— Е, не всички пътуват с такива неща, необходими да се погрижат за конете си. Те оцеляват чудесно при повечето условия. В Арчъруд, където израснах, не виждахме чак такива бури като тази, но си спомнях как една зима, когато бях малък, една кобила се изгуби навън по време на двудневна виелица. Когато времето се проясни, я намерихме навън в пасището гладна, но иначе невредима. — Той замълча за миг и се заслуша във вятъра. — Но не рискувам с моите, ако мога да го избегна.

Изборът на думи и настойчивостта разпалиха любопитството ми:

— Конете, с които израсна, не бяха ли твои? Или, ами, на семейството ти?

— О, не. Семейството ми не притежаваше коне. Не притежавахме кой знае какво. Ние, децата, бяхме седем на брой, а татко работеше денонощно за един собственик на голяма плантация. Включваха и нас в различни задачи там и моята беше да работя в конюшните. Много нощи преспивах в онзи обор. Нямах нищо против обаче. Така е, както казах — у конете имаше искреност, която намери отзвук в мен. Не ми се налагаше да си имам работа с нищо от жестокостта или манипулирането, с които се сблъскваш при хората.

— Бил ли си подлаган на много жестокост или манипулиране от хората? — попитах сепната.

— На повече от някои, на по-малко — от други. Децата винаги намират нещо, за което да се заяждат. Бях дребен за възрастта си, а очите с различни цветове бяха доста подходяща мишена. Да си беден, разбира се, винаги те поставя в неизгодно положение.

— О, знам.

— Сигурен съм, че знаеш — каза той с изнурена усмивка. — Грижех се за конете — но не можех да ги яздя, освен ако не беше свързано с грижата за тях. Беше ми дадено ясно да разбера, че съм от твърде низш произход, та изобщо да си представя да ги яздя за спорт или за удобство. И донякъде започнах да вярвам това — знаеш как е, когато зависиш от света, в който си. Един ден обаче не можах да устоя. Почти всички бяха отишли на някакъв местен фестивал, дори работниците. Така че реших да пробвам. Взех най-младия, най-жизнен кон там — един дорест жребец на име Муншайн4 — и препуснах. Яздих и яздих — оставих го да препуска толкова бързо, колкото можеше. Това беше един от най-прекрасните моменти в живота ми.

— И после реши да се заемеш да ги отглеждаш?

— Ъъ, после ме хванаха и отнесох доста як пердах, но това запали нещо в мен.