Сметки за разчистване

Сюзан Дъфи беше вперила поглед в мен. Но не като в някакъв хахо. Сякаш й бях интересен. Или може би смяташе, че това е особено ценен подход при разпита. Навремето, когато самият аз водех разпити, постъпвах по същия начин. Деветдесет процента от задаването на въпроса е умението да изслушаш отговора.

— Говорихме с един военен полицай на име Пауъл — каза тя. — Помолили сте го да идентифицира собственика на автомобил по регистрационния номер.

Гласът й беше плътен, топъл и леко дрезгав. Не отговорих.

— Нашият компютър е програмиран така, че да сигнализира при задаване на този конкретен номер — продължи тя. — Още щом постъпи запитването за справка, ние вече знаехме. Веднага му позвънихме и го запитахме каква е причината за неговия интерес. Той ни каза, че запитването е постъпило от вас.

— Каза го с нежелание, надявам се — подметнах аз.

Тя се усмихна.

— Вашият приятел се опомни достатъчно бързо, за да ни даде грешен телефонен номер. Нямате причини да се притеснявате за колегиалността му.

— Но накрая ви даде и верния.

— Едва след като го заплашихме.

— Значи все пак военната полиция не е като едно време.

— За нас това е важен проблем — каза Елиът. — И той го разбра.

— Така че сега за нас и вие сте важна личност — добави Дъфи.

Извърнах глава встрани. Колкото и да съм извън играта, при тези нейни думи усетих лека тръпка. Започнах да си мисля, че от двамата сигурно тя е шефът. И страшно я биваше да разпитва.

— Цивилен гражданин иска справка за номер на автомобил — каза Елиът. — За какво ли му е нужно това? Може би автомобилът със съответния номер е чукнал леко неговия. Може да е сгазил човек и шофьорът да е избягал. Но нали затова си има полиция? А пък вие току-що сам ни казахте, че нямате кола.

— Може значи да сте видели някого да се вози в колата — каза Дъфи.

Тя остави въпроса си недоизказан. Като хубав малък капан. Параграф 22. Ако човекът, когото си видял в колата, е твой приятел, значи ти си мой враг. Ако пък ти е враг, аз съм готова да ти стана приятел.

— Вие, младежи, закусвали ли сте? — запитах аз.

— Да — отвърна тя.

— Е, и аз също.

— Знаем — каза тя. — Рум сървис, чиния палачинки, не много, с едно рохко яйце отгоре. И голяма кана черно кафе. Поръчано в седем и четирийсет и пет, сервирано в седем и петдесет и четири, платено в брой, плюс три долара бакшиш за келнера.

— А дали ми се услади, знаете ли?

— Във всеки случай сте си изяли всичко.

Елиът щракна заключалката на куфарчето си и вдигна капака. Извади сноп книжа, пристегнати с ластик. Хартията изглеждаше нова, но написаното върху нея беше размазано. Фотокопия на факсове, правени вероятно през нощта.

— Служебното ви досие — каза той.

В куфарчето му се виждаха и някакви снимки. Гланцови, черно-бели, формат двайсет на двайсет и пет. Вероятно правени от разстояние при наблюдение на обект.

— Вие сте служили тринайсет години във военната полиция — каза Елиът. — Повишен сте по бързата процедура през всички чинове от младши лейтенант до майор. С много медали и отличия. Началниците са ви харесвали. Били сте добър. Много даже.

— Благодаря — казах аз.

— Може да се каже, дори повече от добър. Единственият, до когото са прибягвали при определени случаи.

— Може и така да се каже.

— И въпреки това са допуснали да се лишат от вас.

— Бях СЛОС-нат — казах аз.

— Били сте слоснат? — повтори Дъфи.

— Съкращения на личния офицерски състав. В армията много си падат по инициалите. Студената война беше свършила, последва орязване на военните разходи, свиване на общата численост и тъй нататък. Не им трябваха повече хора за определени случаи.

— Но армията продължава да си съществува. Не са орязали всички.

— Не, не са.

— А защо тъкмо вас?

— И да ви кажа, едва ли ще разберете.

Той не се опита да спори.

— Бихте могли да ни помогнете — каза Дъфи. — Кого видяхте в колата?

Не отговорих.

— Имаше ли дрога в армията? — залита Елиът.

Аз се усмихнах.

— Какво е една армия без дрога! — казах. — Военните си падат по дрогата. Германците изобретиха екстази. Уж за потискане на апетита. ЦРУ измисли ЛСД, изпробва го на американски войници. Армията е това, което й тече във вените.

— Нещо като увеселително заведение, а?

— Средната възраст на един новобранец е осемнайсет години. Вие какво очаквате?

— Наркотиците бяха ли проблем?

— Ние гледахме да не го раздуваме. Някой си излязъл в градски отпуск, взел, че изпушил една-две цигари в леглото с мацката, голяма работа! Едва ли не предпочитахме да пушат трева, вместо да се налокат с бира и да се сбият. Извън казармата беше по-добре да са хрисими, отколкото да буйстват.

Дъфи погледна към Елиът и той изчопли с нокът снимките от дъното на куфарчето. Подаде ми ги. Бяха четири на брой. Всичките зърнести и леко размазани. На всяка се виждаше същият кадилак, който бях забелязал предишната вечер. Познах го по номера. Беше паркиран в някакъв обществен гараж. До багажника бяха застанали двама типове. На две от снимките капакът беше затворен. На другите две — отворен. Двамата гледаха нещо вътре. Не можеше да се каже какво. Единият беше латиноамериканец. Другият беше по-възрастен, бял и с костюм.