Сметки за разчистване

Сигурно Дъфи бе наблюдавала лицето ми.

— Не е ли това мъжът, когото видяхте?

— Не съм казвал, че съм видял някого.

— Латиноамериканецът е крупен наркотрафикант. Всъщност главният дистрибутор за целия район на Лос Анджелис. Не може да го докажем, разбира се, но иначе знаем всичко за него. Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. И при все това е дошъл на крака до Портланд, щата Мейн, за да се срещне с този, другия.

Пипнах с пръст една от снимките.

— Това в Портланд ли е?

Дъфи кимна.

— В един обществен гараж в центъра. Преди около два месеца. Аз лично направих снимките.

— Че кой тогава е другият?

— Не сме сигурни. Разбира се, проверихме номера на кадилака. Води се регистриран на някаква корпорация на име „Бизар Базар“. Със седалище в Портланд, щата Мейн. Доколкото знаем, започнала е като някаква невзрачна фирмичка за внос на разни ориенталски джунджурии. Сега се специализира в персийски килими. И доколкото знаем, собственик на тази фирма е някакъв тип на име Закари Бек. Предполагаме, че на снимката е самият той.

— Което означава, че е нещо огромно — допълни Елиът. — Ако тоя приятел от Лос Анджелис е готов да долети до другия край на страната, за да се срещне с него, значи Бек стои поне с две стъпала по-високо. А да си две стъпала над тоя тип, значи си направо в стратосферата, повярвайте ми. Нашият Закари Бек е голяма клечка, а си прави шегички с нас. Килими внасял, моля ви се!

— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждал преди.

— Не съжалявайте — каза Дъфи, като се наведе напред. — За нас е по-добре, ако не е бил този, когото сте видели снощи. Ние вече знаем кой е. Предпочитаме да сте видели някой от съучастниците му. Така бихме могли да се опитаме да се доберем до него.

— Че не може ли направо?

Неловко мълчание. Стори ми се, че са леко смутени.

— Имаме проблем — каза накрая Елиът.

— На мен ми се стори, че разполагате с доста солидни улики срещу латиноса. Имате и снимки, от които е ясно, че се познава с този Бек.

— Снимките не са редовни — каза Дъфи. — Направих грешка.

Още мълчание.

— Гаражът се оказа частна собственост — каза тя. — Намира се под сграда с фирмени офиси. А аз нямах заповед за обиск. Според Четвъртата поправка тези снимки нямат правна стойност.

— Не може ли да излъжете? Да кажете, че сте били на позиция извън гаража?

— Физически е невъзможно. Защитата веднага ще го установи по вътрешното разположение на сградата и целият ни доказателствен материал ще рухне.

— Важно ни е да знаем кого сте видели — каза Елиът.

Не отговорих.

— Наистина ни е важно — добави Дъфи. Каза го тихо, но с глас, способен да накара всеки мъж да се хвърли от най-високата сграда. При това нямаше никаква преструвка. Никаква женска хитрост. Тя дори не си даваше сметка колко е убедителна. Просто й беше важно да знае.

— Защо? — запитах.

— Защото трябва да поправя грешката си.

— Всички правим грешки.

— Изпратихме наш агент да разследва Бек — каза тя. — Под прикритие. Жена. И тя изчезна.

Мълчание.

— Кога? — попитах аз.

— Преди месец и половина.

— Търсихте ли я?

— Не знаем къде да търсим. Не знаем къде ходи Бек. Не знаем дори къде живее. Няма имоти, регистрирани на негово име. Сигурно къщата му е собственост на някаква фиктивна корпорация. Все едно игла в копа сено…

— Не сте ли опитвали да го проследите?

— Опитвали сме. Той има шофьори и бодигардове. Твърде добри са.

— Твърде добри за Агенцията?

— Твърде добри са за нас. Ние действаме сами, на своя глава. Откакто направих оня гаф, Министерството свали от себе си всякаква отговорност за операцията.

— Макар да има изчезнал агент?

— Те не знаят, че има изчезнал агент. Включихме я, след като ни закриха. Операцията не е разрешена. Не се води никъде.

Зяпнах я изумен.

— Цялата тази операция не съществува — добави тя.

— Че как я провеждате?

— Аз съм ръководител на екип. Нямам пряк началник да ми се бърка в рутинната работа. Просто се правя, че се занимавам с нещо друго, докато всъщност се занимавам с това.

— И никой не знае, че тази жена е изчезнала?

— Само моят екип — каза тя. — Седем души. А сега и вие.

Не казах нищо.

— Дойдохме направо при вас — каза тя. — Трябва ни човек, който да ни помогне да направим пробив. Защо иначе да бием толкова път в неделя сутрин?

В стаята беше тихо. Поглеждах ту нея, ту Елиът, ту отново нея. Те имаха нужда от мен. А аз от тях. Освен това ми харесваха. И то много. Бяха честни, симпатични хора. Като най-добрите, с които някога бях работил.

— Ясно — казах аз. — Ще направим сделка. Информация срещу информация. Ще видим и как ще потръгне между нас. И ще караме нататък.

— Какво ви е нужно?