Сметки за разчистване

Казах й, че ми е нужен достъп до болничния архив на градче на име Юрика в Калифорния отпреди десет години. Казах й какво точно да търси. Казах й също, че ще бъда в Бостън, докато не се свърже с мен. Предупредих я да не оставя никакви документни следи след себе си. После те си тръгнаха и през следващите ден-два нищо не се случи. Нито ден трети, нито ден четвърти донесоха нещо ново. Помотах се наоколо. За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория ден обаче започва да омръзва. Но при мен почти с всеки град е така. Аз съм твърде неспокойна личност. С настъпването на ден пети започнах да полудявам. Бях готов да приема, че са забравили за мен. Смятах да се откажа и да хвана пътя. Мислех си за Маями. Там щеше да е доста по-топло. Ала късно следобед телефонът ми иззвъня. Беше тя. Приятно ми стана да чуя гласа й.

— Идваме — каза. — Чакай ни до онази голяма конна статуя на кой беше там, край Алеята на свободата, точно в три.

Като място за среща не беше много акуратно описано, но се сетих какво има предвид. Статуята се намираше в северния край на алеята, близо до някаква църква. Беше ранна пролет, времето беше студено и не ставаше за безцелни разходки на открито, но аз все пак отидох доста по-рано. Седнах на една пейка до някаква жена, която пускаше трохи хляб на лястовиците и гълъбите. Тя ми хвърли бърз поглед и се премести на друга пейка. Птиците в краката й се бутаха и лакомо кълвяха в пръстта. Воднистото слънце се бореше с няколко дъждовни облака. Човекът на коня се казваше Пол Ривиър. Смътно си спомних, че имаше някаква връзка с Войната за независимост.

Дъфи и Елиът дойдоха точно навреме. Бяха облечени с черни шлифери, целите на токички и ремъчета. Все едно, че си бяха сложили на врата табелки с надпис Федерални агенти от Вашингтон. Двамата седнаха до мен — Дъфи отляво, Елиът отдясно. Аз се облегнах назад, а те се наведоха напред с лакти върху коленете.

— Санитари извадили някакъв мъж от океана — каза Дъфи. — Това станало преди около десет години, малко на юг от Юрика, Калифорния. С две огнестрелни рани в главата и една в гръдния кош. Малки входни отверстия, вероятно от пистолет .22-ри калибър. Предположили, че е хвърлен от скалите.

— И е бил жив, когато са го намерили? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Едва дишал — отвърна тя. — Черепът му бил пробит, имал и куршум, заседнал в близост до сърцето. Освен това му били счупени едната ръка, двата крака и тазът. На всичко отгоре бил полуудавен. Оперирали го в продължение на петнайсет часа без прекъсване. После цял месец бил в интензивно отделение и още шест месеца в болница за възстановяване.

— Самоличност?

— Нямал никакви документи в себе си. В картона бил записан като Джон Смит.

— Не са ли се опитали да го идентифицират?

— Отпечатъците му не фигурирали никъде — уточни тя. — Не бил обявен за издирване. Никой не дошъл да го потърси.

Кимнах. Компютърът, разпознаващ пръстови отпечатъци, казва това, което му е зададено да казва.

— И какво после? — запитах.

— После се възстановил — рече тя. — Вече били минали шест месеца и се чудели какво да го правят, когато той внезапно поискал да го изпишат и си тръгнал. Повече не го видели.

— Не им ли е казал кой е?

— Получил амнезия, нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два. От друга страна обаче, според тях би трябвало да си спомня по-ранни събития, докато той явно се преструвал, че и това не помни. Епикризата му е доста подробна. С психиатрични експертизи и така нататък. Разпитвали го най-редовно. Но той бил голям инат. Не им казал и дума за себе си.

— Какво е било физическото му състояние при изписването?

— Доста прилично. Имал видими белези от повърхностни рани, това е всичко.

— Е, добре — рекох аз. После вдигнах глава и се загледах в небето.

— Кой е бил той?

— Вие как мислите?

— Малокалибрени входни отверстия в главата и гръдния кош — обади се Елиът. — И после хвърлен в океана. Прилича ми на екзекуция. От наемен убиец. Тоя човек е свързан с организираната престъпност.

Не казах нищо. Продължавах да гледам небето.

— Е, кой е бил? — настоя Дъфи.

Продължавах да гледам към небето, докато мислите ми ме върнаха десет години назад във времето, към един съвсем различен свят.

— Разбирате ли нещо от танкове? — запитах.

— От бойни танкове ли? С вериги и оръдия? Не особено.

— Няма нищо особено за разбиране — казах аз. — Танкът си е танк. Желателно е да се движи бързо, добре би било да е що-годе надежден, а ако е и икономичен на гориво, още по-хубаво. Но ако си представим, че вие имате един танк и аз имам един, и ни изправят един срещу друг, знаете ли какво всъщност трябва да ви интересува най-много?

— Какво?

— Дали сте в състояние да ме гръмнете, преди да съм ви гръмнал аз. Това е, което трябва да се запитате. Ако сме на два километра разстояние, дали вашето оръдие може да ме достигне. Или моето вас.

— Е, и?