Сметки за разчистване

— Даваш, и още как — каза тя. — Личи си от пръв поглед. Яде те отвътре. Имаш сметки за разчистване. А пък нещо ми казва, че ти си от ония, които не обичат неразчистените сметки. — Тя помълча и продължи: — А за моята агентка приемам, че е все още жива, освен ако и докато ти не ми представиш доказателства за противното.

— Аз ли? — попитах.

— Не мога да изпратя някого от моите хора — каза тя. — Нали разбираш? От гледна точка на Министерството на правосъдието цялата тази операция е незаконна, няма я. Така че, каквото и да предприема оттук нататък, ще бъде неофициално и не по устав. А пък си мисля, че ти си точно човекът, който разбира от този род операции. При тях се чувстваш в свои води. Дори може би ги предпочиташ пред другите.

— Е, и?

— Нужно ми е някой да проникне в дома на Бек. И реших, че този някой си ти. Ти ще си моят личен дълбоко проникващ орган.

— Как ще стане това?

— Ричард Бек лично ще те заведе.

Дъфи отби от магистралата на шейсетина километра западно от Бостън и пое на север през глухата провинция на Масачузетс. Пътят ни минаваше през живописни селца, красиви като пощенски картички. Местните пожарни команди бяха изкарали колите си на тротоара и старателно ги лъскаха. Птичките пееха. Хората торяха ливадите си и подрязваха живите плетове пред къщите си. Във въздуха се носеше миризма на дим от камини.

Спряхме в един мотел насред полето. Безупречно поддържана ниска сграда, облицована с червени тухли, с ослепително бели врати и рамки на прозорците. На паркинга имаше пет коли, наредени пред петте крайни стаи така, че да преграждат достъпа към тях. Все служебни автомобили. В средната стая ни чакаше Стивън Елиът с още петима души. Бяха донесли столове от стаите си и се бяха наредили в правилен полукръг. Дъфи ме въведе и едва забележимо кимна на Елиът. Предполагам, че с това искаше да му каже: „Вече знае. Засега не е отказал.“ После застана до прозореца с лице към стаята. Яркото слънце я осветяваше в гръб. Чертите й се различаваха трудно. Тя прочисти гърлото си. Стаята утихна.

— И така, колеги, чуйте какво ще ви кажа. Напомням ви, че операцията не е разрешена официално, не се действа по устав, не остават никакви документни следи, всичко вършим на своя глава и на своя отговорност. Ако някой смята да се откаже, сега е моментът.

Никой не си тръгна. Никой не помръдна от мястото си. Умно замислен ход. С който тя нагледно ми демонстрира, че двамата с Елиът имат екип от петима души, готови да ги последват и в ада.

— Разполагаме с по-малко от четирийсет и осем часа — продължи тя. — Вдругиден Ричард Бек си отива вкъщи за рождения ден на майка си. Според нашия източник така правел всяка година. Пропускал занятия и така нататък. Бащата изпращал кола с двама бодигардове, понеже младежът се страхувал от повторно отвличане. Ние смятаме да се възползваме от този негов страх. Да обезвредим бодигардовете и да го отвлечем.

Тя замълча за миг. Никой не се обади.

— Целта е да проникнем в дома на Закари Бек — каза тя. — Разбира се, като похитители на сина му няма да ни се зарадва кой знае колко, ако му се явим лично. Затова ще направим така, че веднага след отвличането Ричър да се притече на помощ и да освободи момчето. В много бърза последователност: отвличане, освобождаване и така нататък. Момчето прелива от благодарност и Ричър бива посрещнат като герой край семейното огнище.

Отначало хората й слушаха мълчаливо. После се размърдаха. Планът й издишаше на сто места. В него имаше толкова дупки, че приличаше на швейцарско сирене. Наблюдавах Дъфи. После погледът ми се зарея през прозореца. Винаги има начин да се запушат дупките в сиренето. Усетих как мозъкът ми се включи и заработи. За каква ли част от тези дупки си даваше сметка самата тя? Колко ли начина за запушването им беше измислила вече? И откъде, по дяволите, си беше наумила, че аз чак толкова си падам по тия работи?

— Нашата публика се състои от един зрител — продължи тя. — Ричард Бек. Само неговото мнение има значение. Само това, което ще си помисли той. Всичко отначало докрай ще бъде инсценировка, но важното е той да остане с впечатление, че е истина.

Елиът ме погледна.

— Недостатъци?

— Два — отвърнах аз. — Първо, как смятате да обезвредим бодигардовете, без действително да ги нараним? Предполагам, че не се предвиждат чак такива отклонения от устава.

— С бързина, груба сила и елемент на изненада — каза той. — Екипът на похитителите ще бъде въоръжен с картечни пистолети с халосни патрони. Плюс една зашеметяваща граната. В мига, когато измъкнем момчето от колата, мятаме гранатата и затваряме вратата. Гръм и блясък. Те са в несвяст, но нищо повече. Докато хлапето си мисли, че вътре са на кайма.