Сметки за разчистване

— Добре де — казах аз. — Цялата работа е инсценировка, нали така? Минавам случайно оттам и още по-случайно съм в състояние да го спася. Следователно не съм нито глупав, нито некадърен. Но защо след това да не го замъкна до най-близкия полицейски участък? Или просто да остана на място и да изчакам полицията? Да дам показания, както си е редно? За какво ми е притрябвало да го качвам на колата си и да го карам чак до вкъщи?

Елиът погледна Дъфи. Тя каза:

— Защото той ще бъде парализиран от ужас. И сам ще те помоли да го направиш.

— Аз пък от къде на къде съм длъжен да приема? Какво иска той, няма значение. Важното е как би било по-логично да постъпя. Защото моята публика не се състои от един зрител. А от двама: Ричард Бек и Закари Бек. Ричард Бек в момента, Закари Бек малко след това. А той ще иска да му се възстанови всичко точно както е станало. Ние сме длъжни да убедим и него, не само сина.

— Може би момчето ще те помоли да не викаш полиция. Както предишния път.

— Но защо пък съм длъжен да се съобразявам с него? Ако аз съм обикновен, редови гражданин, първото и най-нормално нещо, което би ми минало през ума, е да повикам полиция. Да постъпя така, както повелява законът.

— Той ще се опита да те разубеди.

— Но аз няма да го слушам. Защо му е на един възрастен мъж като мен, който не е нито глупав, нито некадърен, да се съобразява с някакво си хлапе? Ето ви една дупка в сценария. Аз прекалено много му угаждам, сякаш гоня някаква своя цел. Много е явно. Много е нагласено. Закари Бек ще надуши капана на мига.

— Може би, след като си го качил в колата, отзад ви преследват.

— Ами тогава давам газ и право в участъка.

— Ах, по дяволите! — рече Дъфи.

— Планът си е план — казах аз. — Но трябва да гледаме реално на нещата.

Отново се взрях през прозореца. Слънцето грееше ярко. Навън всичко се зеленееше. Виждаха се дървета, храсти, далечни склонове, напръскани със свежо зелени петънца. С ъгълчето на окото си следях Дъфи и Елиът, които гледаха замислено в пода. А също и петимата мъже, насядали неподвижно наоколо. Изглеждаха способни момчета. Двама от тях бяха малко по-млади от мен, високи и руси. Други двама бяха на моите години — обикновени, с нищо незабележими. Докато последният беше доста по-възрастен от останалите, прегърбен и побелял. Мозъкът ми работеше усилено; Отвличането, спасяването на жертвата, къщата на Бек. Трябва да проникнеш в тази къща. Наистина трябва. За да откриеш Куин. Мисли си за голямата игра. Опитвах се да си представя цялата ситуация през очите на момчето. И после още веднъж, през очите на бащата.

— Планът си е план — повторих аз. — Но има нужда от известно усъвършенстване. Самият аз трябва да имам сериозна причина да не желая да намесвам полицията. — Спрях и се замислих. — Не, още по-добре е въпросната причина да възникне там, на място, пред очите на Ричард Бек.

— Но как? — попита Дъфи. Аз я погледнах право в очите.

— Като по моя вина пострада някой невинен. Случаен минувач. При неизяснени обстоятелства, в бъркотията. Мога ударя някого с колата. Някоя бабичка, която си разхожда кучето. Може дори да я убия. И тогава се паникьосвам и си плюя на петите.

— Трудно е за инсцениране — каза Дъфи. — И не е достатъчно като причина, за да побегнеш. Все пак при такива ситуации е нормално да пострадат странични хора.

Кимнах. В стаята беше тихо. Затворих очи и помислих още малко. В съзнанието ми започна да се очертава една сцена, отначало само като бегъл контур, но постепенно придоби форма и плътност.

— Така — казах аз. — Я чуйте сега това. Убивам полицай. По случайност.

Всички мълчаха. Аз отворих очи.

— Не разбирате ли? — казах. — Това е идеалният план. Кент флош роял. Така изведнъж се слага край на всякакви съмнения на Закари Бек защо не съм постъпил като нормален човек и не съм повикал полицията. Човек не вика полиция, ако сам току-що е убил полицай. Дори да е станало случайно. Той ще разбере. И аз ще го използвам като повод да остана в дома му. Което ми е нужно. Той ще си мисли, че се крия. Ще ми бъде благодарен, че съм отървал сина му, при това няма да го гризе съвестта, че укрива престъпник, понеже самият той е такъв.

Нямаше възражения. Само тишина, която постепенно отстъпи място на тихо мърморене, което можеше да се приеме за обсъждане, оценка, съгласие, одобрение. Мисли си за голямата игра. Аз се усмихнах.

— Оттук нататък става все по-хубаво — казах. — Бек може дори да ме наеме на работа. Всъщност той направо ще бъде изкушен да го направи. Ние ще го накараме да повярва, че семейството му е обект на организирана атака, че е загубил двама бодигардове, а освен това той веднага ще разбере, че аз съм по-добър и от двамата, взети заедно, защото те са мъртви, а аз съм жив. Нещо повече, той с радост ще ме наеме, защото ще вярва, че след като съм убил полицай и съм дошъл да се укрия при него, ще съм му в ръцете.

Дъфи също се усмихна.

— Е, на работа — каза тя. — Имаме по-малко от четирийсет и осем часа.

* * *