Смъртен страх

— Само сода, защото съм жив заспал — отказа Джейсън. — Какво става?

— Нови беди. Обадиха ми се от охраната. През нощта са разбили лабораторията на Хейс и на практика са я унищожили…

— Вандали?

— Още не сме сигурни.

— Едва ли е вандализъм — обади се Боб Уолтроу. — Лабораторията е старателно претърсена.

— Липсва ли нещо?

— Още не знаем — въздъхна Шърли. — Но проблемът не е в това. Проблемът са медиите, които искаме да избегнем. Гуд Хелт не е в състояние да понесе още лоша реклама. Всеки момент ще подпишем договори с две големи корпорации, които ще ни станат клиенти. Не искаме да ги подплашим с разни полицейски обиски и търсене на наркотици…

— Но наркотици наистина е имало — поклати глава Джейсън. — Патологът е открил кокаин в урината на Хейс…

— Мамка му! — изруга Боб Уолтроу. — Дано вестниците не се доберат и до това!

— Трябва да ограничим загубите! — извика Шърли.

— Какво предлагаш? — попита Джейсън, все още в неведение защо го бяха повикали.

— Управителният съвет настоява да запазим в тайна последния инцидент…

— Което няма да е лесно — промърмори Джейсън и отпи глътка сода. — Вестниците със сигурност ще го докопат от своите източници в полицията.

— Именно — кимна Шърли. — Затова решихме да не съобщаваме на полицията. Но искаме и твоето мнение.

— Моето мнение ли? — учудено я погледна Джейсън.

— Всъщност, искаме мнението на медицинския персонал. В момента ти си началник-отделение и според нас можеш да опипаш почвата…

— Може би — кимна Джейсън, макар че не виждаше как ще разпитва колегите си интернисти и едновременно с това да крие инцидента. — Но ако искате да чуете личното ми мнение, идеята ви не е добра. Освен това, не уведомите ли полицията, няма да получите застраховката…

— Това също е вярно — кимна Фред Ингелнук.

— Но е дреболия в сравнение с ПиАр проблемите ни — добави Шърли. — Засега няма да съобщаваме нищо, но ще проверим как стоят нещата със застраховката.

— Това ми звучи разумно — кимна Фред Ингълнук.

— И на мен — присъедини се Боб Уолтроу.

Разговорът продължи още няколко минути, после Шърли изпрати двамата отговорни служители до вратата. Джейсън направи опит да ги последва, но тя го спря и предложи да се видят пак в осем сутринта.

— Помолих Хелене да дойде по-рано. Може би все пак ще разберем какво се е случило…

Той кимна. Все още не разбираше защо Шърли не му беше съобщила всичко това по телефона. Но в момента беше твърде уморен, за да разсъждава по този въпрос. Целуна я лекичко по бузата и се повлече към колата си. Единствената му надежда беше да поспи, макар и само два-три часа…

ОСМА ГЛАВА

Малко след осем часа в съботната сутрин Джейсън разтърка зачервените си очи и влезе в кабинета на Шърли. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмен махагон, на пода имаше тъмнозелен килим, а обзавеждането беше от стъкло и излъскан до блясък бронз. Приличаше по-скоро на кабинета на могъщ банкер, отколкото на директор на здравно заведение. Шърли говореше по телефона с някакъв застрахователен агент, той седна и зачака.

— Беше прав за застраховката — промърмори тя, докато оставяше слушалката. — Няма да изплатят никакви щети, ако не съобщим за насилственото проникване в полицията.

— Ами тогава съобщи им — подхвърли Джейсън.

— Нека преди това да видим какви са щетите и какво липсва…

Прехвърлиха се в поликлиниката и взеха асансьора за шестия етаж. Пред лабораторията ги чакаше човек от охраната, който побърза да отключи вътрешната врата. Този път прескочиха задължителната церемония с чехлите и белите манти.

Лабораторията беше обърната с главата надолу, също като апартамента на Хейс. Всички шкафове и чекмеджета бяха опразнени на пода, но скъпата електронна апаратура изглеждаше непокътната. От това беше ясно, че става въпрос за претърсване, а не за обикновен взлом. Джейсън надникна в кабинета на Хейс. И там положението беше същото — съдържанието на бюрото и няколко кантонерки беше изсипано на пода.

На прага на отделението за опитни животни се изправи Хелене Бренкивист — лицето и беше бледо и мрачно, косата и отново беше стегната в кок. Липсваше и бялата манта и Джейсън с изненада откри, че фигурата и никак не е лоша.

— Можете ли да кажете дали липсва нещо? — попита я Шърли.

— Не виждам работните си дневници — промърмори русата жена. — Няма ги и бактериалните колонии Е.Коли. Най-тежко обаче е положението с животните…

— Какво им е на животните? — попита Джейсън, забелязал страх в очите и.

— Може би трябва сам да погледнете — промълви Хелене. — Всички са избити!

Джейсън заобиколи младата жена и отвори стоманената врата. В носа го удари остра животинска миризма, като в зоологическа градина. Протегна ръка и щракна електрическия ключ. Отделението за опитни животни се оказа просторен салон — някъде около петнадесет на десет метра. Клетките на животните бяха подредени по дължина, една върху друга. На места стигаха до шест на брой.