Смъртен страх

— Може би трябва да съм благодарна на шефа си — промърмори Керъл. — Той се отнася много добре с мен. В момента живея в един от апартаментите му на Бийкън стрийт, без да плащам наем…

Джейсън не изпита желание да обсъжда причините, поради които шефът на Керъл и предлага безплатен апартамент. Затова предпочете да насочи вниманието си към омлета, който димеше пред него.

Керъл също взе вилицата, после го стрелна над чинията си:

— И така… Какво друго искате да научите от мен? Набоде една доста солидна хапка от френския си сандвич и очаквателно го погледна.

— Спомнихте ли си нещо ново относно откритието на Алвин Хейс?

— Не — отвърна Керъл и с усилие преглътна. — Трябва да добавя, че и в редките моменти, в които проявяваше желание да обсъжда работата си с мен, аз не разбирах абсолютно нищо. Той винаги забравяше, че хората около него не са ядрени физици… Керъл се засмя, очите и блеснаха.

— Научих, че е работил и за някаква компания по био-инженерство — подхвърли Джейсън. — Знаете ли нещо за това?

— Предполагам, че имате предвид „Джийн Инк.“ — промълви Керъл и усмивката и се стопи. — Това трябваше да се пази в пълна тайна… — Главата и леко се сведе встрани: — Но след като него вече го няма предполагам, че това е без значение… Да, той работи за тях в продължение на една година…

— А знаете ли какво точно?

— Не съвсем… Нещо, свързано с хормона на растежа. Накрая имаха някакви спорове, май беше за пари. Не знам подробности.

Джейсън разбра, че в крайна сметка се е оказал прав — Хелене наистина не казваше всичко, което знае. Невъзможно е да не е била в течение на враждата между Хейс и „Джийн Инк.“.

— Какво знаете за Хелене Бренкивист? — попита на глас той.

— Една приятна дама — отвърна Керъл, остави вилицата и леко тръсна глава: — Всъщност, това не е съвсем така… Вероятно си е наред, но тя беше причината за охлаждането на отношенията между мен и Алвин. Те работеха дълги часове заедно, но в един момент тя започна да идва и в апартамента ни. После открих, че са и любовници и много се ядосах. Доста време го бяха правили у дома, буквално под носа ми…

Джейсън беше смаян. Допускаше, че Хелене крие информация, но през ум не му беше минало, че може и да спи с Хейс. Вдигна глава и хвърли изпитателен поглед към Керъл. Личеше, че спомените в тази посока никак не и бяха приятни. Запита се дали е ядосана и на Хейс, колкото на Хелене…

— Знаете ли нещо за семейството му? — умишлено смени темата той.

— Не много. Веднъж или два пъти съм говорила по телефона с бившата му жена, но никога не съм я виждала. Те са разведени от пет години и нещо…

— Хейс има ли син?

— Двама. Има две момчета и едно момиче…

— Знаете ли къде живеят?

— В някакво малко градче в Ню Джърси. Май беше Леония… Но улицата съм запомнила — Парк Авеню. Прозвуча ми претенциозно и малко смешно, вероятно, затова я помня…

— Да е споменавал някога, че някой от синовете му е болен?

Керъл поклати глава, след това направи знак на келнерката да и донесе още кафе. Известно време се храниха в мълчание, наслаждавайки се на добрата храна и приятната атмосфера.

И двамата се стреснаха от жуженето на пейджъра му. За щастие беше само съобщение от службата — близките на Коен бяха пристигнали от Минеаполис и се надяваха да се видят с него в болницата някъде към четири.

Връщайки се от телефона, Джейсън предложи да се възползват от хубавото време и да се разходят в парка. Прекосиха Бийкън стрийт и тя го изненада, хващайки го подръка. А той изненада себе си, тъй като от това безспорно му стана приятно. Принуди се да признае пред себе си, че независимо от меко казано съмнителната професия на тази жена, той страшно много я харесва. При това не само заради безспорната и привлекателност, но и зарази излъчващата се от нея жизненост.

Минаха покрай езерото с ладиите във форма на лебеди, плъзнаха се под бронзовата статуя на Джордж Вашингтон, а след това прекосиха мостчето, което свързваше двете части на езерото. Ладиите-лебеди бяха вече зазимени. Джейсън откри една свободна пейка под стройна върба с оголели клони и отново насочи разговора към Хейс.

— Той правеше ли нещо необичайно през последните три месеца? Нещо неочаквано, нехарактерно…

Керъл взе едно камъче и го хвърли във водата.

— Труден въпрос — промърмори тя. — Едно от нещата, които харесвах у Алвин, беше неговата импулсивност. Вършехме куп неща заради едното хрумване, просто ей така. Например да скочим в колата и да тръгнем нанякъде…

— Той често ли пътуваше?

— О, да — кимна Керъл и се огледа за друго камъче. — През май беше в Австралия.

— С вас?

— Не. Отказа да ме вземе. Каза, че става въпрос за бизнес и ще вземе Хелене, която трябва да му приготвя разни проби. И аз, глупачката, му повярвах…

— А разбрахте ли за какъв бизнес става въпрос?

— Нещо около австралийската мишка. Помня подмятането му, че австралийската мишка имала много особени навици. Но това е всичко, което знам. В лабораторията му беше пълно с мишки, плъхове и разни други животни.