Смъртен страх

Когато излезе навън и изтича към колата, нощта му се стори ужасно студена. Продължаваше да вали, дори по-силно от преди. Той включи отоплението и разтърка бедра, за да съживи кръвообращението си. Слава Богу, че нямаше трафик. В четири часа сутринта в неделя градът наистина беше пуст. Шърли се опита да го задържи с аргумента, че всичко е свършено и нищо не може да се направи, но Джейсън се чувстваше задължен пред пациента си и искаше да бъде до него. Освен това беше сигурен, че няма да може да заспи при мисълта за поредния смъртен случай… Паркингът на ГХП беше почти празен. Това му позволи да остави колата си почти до главния вход на болницата, а не на обичайното място встрани от поликлиниката. Потънал в мрачни мисли за Матю Коен, той излезе от колата и пое към осветения вход, без да забележи тъмната фигура, приведена между стената и една от паркираните коли. В следващия миг фигурата заобиколи колата и се стрелна напред. Стреснат от неочакваното нападение, Джейсън изкрещя, но в следващия миг прехапа устни, обзет от неудобство. Оказа се, че тъмната фигура принадлежи на един от бездомните пияници, които редовно висяха пред спешното отделение на ГХП и просеха дребни монети. Бръкна в джоба си и му подаде банкнота от един долар, забелязвайки силното треперене на ръката си. Дано си купи нещо за ядене, а не обичайната пиячка, рече си той.

Шърли се оказа абсолютно права. Нямаше какво да прави тук, освен да напише едно заключително изречение в картона на Матю Коен. После отиде да види тялото му. Лицето му изглеждаше успокоено и Джейсън неволно въздъхна. Може пък наистина да си е спестил много мъки, каза си той, след което отправи едно безмълвно извинение към мъртвеца.

Повика по пейджъра дежурния практикант и му даде съответните инструкции. Трябваше да вземат съгласието на близките за аутопсия, но той не беше сигурен дали ще има време да поговори с тях лично. После, чувствайки се пълен инвалид след всичките тези фатални събития, той бавно напусна болницата и се прибра у дома. В продължение на няколко минути лежа по гръб, с вперени в тавана очи. За сън не можеше и да помисли. След което се запита дали ще може да си намери някаква работа във фармацевтичния бранш…

ДЕВЕТА ГЛАВА

Седрик Харинг, Брайън Ленъкс, Холи Дженингс, Джералд Фар, а сега и Матю Коен… Никога не беше губил толкова много пациенти за толкова кратък период от време. Парадът на лицата им беше пред очите му през цялата нощ. Събуди се някъде към единадесет, но все едно, че изобщо не беше мигнал. Направи усилие да пробяга редовните си неделни шест мили, след това се изкъпа и започна да се облича. Избра бледожълта риза с бяла яка и ръкавели, тъмнокафяви панталони и убито бежово сако, смес от лен и коприна. Радваше се на срещата с Керъл, тъй като тя без съмнение щеше да го разсее от мрачните мисли.

Хемпшър Хаус се намираше на Бийкън стрийт, точно срещу градската градина на Бостън. За разлика от съботното дъждовно време, днес небето беше синьо, а слънцето грееше с пролетен ентусиазъм. Американският флаг над входа на Хемпшър плющеше на лекия ветрец. Джейсън подрани и поиска маса в предното помещение на първия етаж. В камината приятно пропукваше дебел пън, пианистът в ъгъла свиреше тихо приятни популярни мелодии.

Джейсън бегло огледа посетителите. Всички бяха добре облечени и добре гледани хора, които бяха потънали в оживени разговори и явно нехаеха за новия медицински ужас, надвиснал над града им… Тръсна глава и направи опит да прогони мрачните мисли. Пет-шест фатални случая не означават епидемия. А и той не беше сигурен, че става въпрос за някаква инфекция. Но въпреки всичко мислите му непрекъснато се връщаха на трагедията. Керъл се появи пет минути след два, Джейсън се надигна к махна с ръка, за да привлече вниманието и. Младата жена беше облечена в бяла копринена блузка и черни вълнени панталони. Джейсън продължаваше да се чуди на свежестта и невинността, които се излъчваха от нея извън клуба. Тя го забеляза, на лицето и се появи широка усмивка. Когато спря пред масата беше леко задъхана, сякаш беше тичала.

— Съжалявам за закъснението — каза тя и започна да подрежда нещата си на свободния стол. Те включваха яке от фина кожа, брезентова торба с вестници и ръчна чанта с дълга дръжка за през рамо. Очите и час по час отскачаха към входа.

— Очаквате ли някого? — попита Джейсън.

— Надявам се, не — направи гримаса тя. — Но шефът ми има манията да ме пази навсякъде, особено след смъртта на Алвин. През по-голямата част от времето някой ходи подире ми, уж, за да ме охранява. Нощно време нямам нищо против, но през деня това решително не ми харесва. Мистър Мускул се появи и тази сутрин, но аз го отпратих. Което не му пречи да изскочи отнякъде…

Джейсън се поколеба дали да и каже, че вече се е сблъсквал с Бруно, но в крайна сметка замълча. И двамата се отпуснаха едва когато им сервираха, а едрата фигура на горилата продължаваше да липсва от пейзажа.