Смъртен страх

За нея беше изненада да се запознае с един човек, за когото беше слушала много. Алвин и беше разказал как след загубата на съпругата си Джейсън беше решил да смени обстановката и да се отдаде изцяло на работата. Историята и се стори много интересна, тъй като част от темата на дисертацията и засягаше психологията на мъката. Случаят с доктор Джейсън Хауърд и се стори идеален за изследване.

Портиерът на хотел „Уестън“ рязко наду свирката си. Звукът беше толкова пронизителен, че Керъл неволно се намръщи. Таксито се закова пред нея в момента, в който си призна, че интересът и към доктор Джейсън Хауърд не е само професионален. Като мъж той беше много привлекателен — нещо, което по странен начин се усилваше от демонстрацията на уязвимост. В негова полза беше дори очевидната непохватност при общуването…

— Площад Харвард — каза на шофьора тя и внезапно усети, че очаква с нетърпение късната неделна закуска.

* * *

Седнал пред отдавна изстиналото си кафе, Джейсън беше принуден да си признае, че е напълно покорен от чара и интелигентността на младата жена. Очакваше да се сблъска с обикновено градско момиче, предпочело парите и наркотиците пред образованието, но се беше оказал лице в лице с една зряла и интелигентна жена, способна да води всякакъв разговор. Жалко, че личност с нейните качества е принудена да живее в суровия свят на нощта, който се подчинява на свои собствени закони.

Сепна се от настоятелното жужене на пейджъра си. Протегна ръка да го изключи и се взря в екранчето. Върху него мигаше думата „спешно“, редуваща се с телефонен номер, който му беше абсолютно непознат. След като му поиска лекарската карта, управителят на „О Бон Пен“ му позволи да използва телефона на касата.

— Благодаря, че се обадихте, доктор Хауърд — прозвуча развълнуван женски глас в слушалката. — Аз съм госпожа Фар… Съпругът ми Джералд Фар има силни болки в гърдите и изпитва затруднения в дишането…

— Повикайте линейка — разпореди Джейсън. — Закарайте го в спешното отделение на ГХП. Мой пациент ли е господин Фар?

Името му беше познато, но все още не можеше да разбере откъде.

— Да — отговори госпожа Фар. — Преди две седмици му направихте пълни изследвания. Той е първи вицепрезидент на Бостънската банкова компания.

О, не! — простена мислено Джейсън докато оставяше слушалката. Нима ще се случи пак?! Решил да остави колата си на Бейкън стрийт докато се оправи със спешния случай, той изтича навън, прекоси на бегом покрития пасаж между хотела и Копли Плаза и скочи в първото свободно такси.

Пристигна в спешното на ГХП преди семейство Фар. Обясни на Джудит какъв случай очаква и дори повика анестезиолог, установявайки с нескрито задоволство, че дежурен е Филип Барнс.

Разбра, че най-големите му страхове се сбъдват в момента, в който зърна Джералд Фар. Човекът изпитваше агонизиращи болки, по бялото му като мрамор лице се стичаха едри капки пот.

Още след първата ЕКГ стана ясно, че има увреждания на голяма част от сърцето. Случаят нямаше да е лесен. Морфинът и кислородът помогнаха за временното успокоение на пациента, а една доза лидокаин спомогна за предотвратяването на нередовния сърдечен ритъм. Но Фар не реагираше, въпреки усилията на лекарите. Забил поглед в показанията на следващата кардиограма, Джейсън изпита чувството, че областта на инфаркта се разширява.

Обзет от отчаяние, той опита всичко, но състоянието на пациента оставаше все така тежко. В четири часа без пет минути очите на Джералд Фар се обърнаха с бялото нагоре и сърцето му спря.

Както обикновено, Джейсън отказа да се предаде и заповяда приложението на всички животоспасяващи действия. На няколко пъти успяха да накарат сърцето да заработи, но това продължаваше броени секунди.

Фар така и не се върна в съзнание. В шест часа и петнадесет минути Джейсън най-сетне се отказа и обяви пациента за мъртъв.

— Мамка му! — огорчено изруга той, отвратен и от себе си, и от живота. Рядко ругаеше и това беше направило впечатление на Джудит Райнхарт. Тя пристъпи към него, опря глава на рамото му и плъзна ръка около кръста му.

— Джейсън, ти направи каквото можеш — прошепна Джудит. — Направи всичко възможно. Но добре знаеш, че не сме всесилни, нали?

— Беше само на петдесет и осем — промълви Джейсън и преглътна сълзите на гнева, които напираха в очите му.

Джудит опразни стаята от сестри и практиканти, после се върна при него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Погледни ме, Джейсън!

Младият мъж неохотно се подчини. От очите му се търкулна самотна сълза, която бързо се стопи в дълбоката бръчка покрай носа му. С мек, но настоятелен глас опитната сестра му каза, че не бива да приема нещата толкова лично.

— Знам, че двама за един ден е прекалено много — добави с въздишка тя. — Но вината не е твоя…