Смъртен страх

Самолетът направи последен завой и спря. Хуан стана на крака и се протегна. Грабна сака си и бавно тръгна към въртележката за багажа. Откри куфара си и хвана едно такси за хотел „Роял Сонеста“, където се регистрира под името Карлос Хернандес от Лос Анджелис. Разполагаше и с кредитна карта на същото име, която си беше напълно редовна. Знаеше, че номерът на тази карта е валиден, тъй като лично го беше преписал от касовата бележка, която беше намерил в търговския център „Бал Харбър“ в Маями.

Настанил се удобно в стаята си и старателно сложил на закачалка втория си копринен костюм, Хуан вдигна телефона и набра номера, който му бяха дали в Маями. Когато насреща вдигнаха, той каза, че му трябва пистолет, за предпочитане калибър 0.22. После старателно си записа името и адреса на жертвата и потърси мястото на картата на града, която откри в чекмеджето. Оказа се, че е съвсем близко до хотела.

* * *

Вечерята на Шърли се оказа много добра. Хапнаха печено пиле с аспержи и некултивиран ориз, а след това седнаха пред пламтящата камина с чаша „Гран Марние“ в ръце. Джейсън научи, че бащата на Шърли бил доктор и тя доста време била сигурна, че ще следва именно медицина.

— Но той ме разубеди — добави с усмивка тя. — Каза, че медицината се променя и вече не е това, което беше едно време…

— Бил е прав — кимна Джейсън.

— Каза, че тя ще бъде погълната и подчинена от едрия бизнес, затова ако наистина я обичам, ще бъде по-добре да запиша мениджмънт. Послушах го и се прехвърлих в бизнес-специалностите. Мисля, че не съм сбъркала…

— Положително — съгласи се Джейсън, а в главата му се мярнаха купищата бумаги за попълване и вечната дилема, свързана с евентуалното погрешно лечение. Медицината наистина се беше променила. Свидетелство за това беше фактът, че той самият работеше на заплата в някаква корпорация. Докато учеше в медицинския факултет винаги си беше представял, че ще работи частно, за себе си. Това беше част от привлекателността на лекарската професия.

В края на вечерта между тях се настани някакво едва доловимо неудобство. Джейсън промърмори, че е по-добре да си тръгва, но тя го помоли да остане.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита той.

Тя кимна с глава.

Джейсън не беше толкова сигурен. Промърмори нещо за ранно ставане и сутрешни визитации, а след това добави, че не иска да я притеснява. На което тя отговори, че винаги става най-късно в седем и половина, включително и в неделя.

Гледаха се продължително време право в очите. Отблясъците от огъня играеха по лицето на Шърли.

— Без ангажименти — меко промълви тя. — Давам си сметка, че и двамата не трябва да бързаме. Нека просто останем заедно, така по-лесно ще преодолеем стреса…

— Добре — кимна Джейсън, признал пред себе си, че няма сили да и се противопоставя. Освен това беше поласкан от нейната настоятелност. Все по-близка му ставаше мисълта, че и друг човек може да го чувства близък…

Но пак не беше в състояние да заспи. Някъде към три и половина усети ръка върху рамото си и бързо се изправи. За момент не успя да определи къде се намира. После в здрача бавно изплува лицето на Шърли.

— Извинявай, че те стреснах, но те търсят по телефона — меко промълви тя и му подаде слушалката.

Джейсън я пое и объркано благодари. Изобщо не беше чул телефонен звън. Надигна се на лакът и опря слушалката до ухото си. Беше сигурен, че пак ще има лоши новини и се оказа прав. Бяха открили Матю Коен мъртъв в леглото си, по всяка вероятност победен от последен масивен удар.

— Уведомихте ли близките му? — попита Джейсън.

— Да — отговори сестрата. — Те живеят в Минеаполис и казаха, че веднага тръгват.

— Благодаря — промърмори Джейсън и разсеяно подаде слушалката на Шърли.

— Неприятности? — погледна го съчувствено тя докато я слагаше върху вилката.

Джейсън само кимна. Неприятностите станаха неразделна част от него.

— Умрял е един от младите ми пациенти. На тридесет и пет, или нещо такова. Страдаше от ревматично сърдечно заболяване, бях го повикал за основен предоперативен преглед…

— В тежка форма ли беше болестта му? — попита Шърли.

— Да — кимна Джейсън и пред очите му изплува лицето на Матю в момента на постъпването. — Бяха увредени три от всичките четири сърдечни клапи. Предвиждахме да ги сменим всичките по оперативен път…

— Значи не сте имали никакви гаранции.

— Това е вярно — кимна той. — Смяната на три клапи не е проста работа. А хроничното заболяване беше доста отдавнашно и със сигурност е увредило сърцето, белите дробове, бъбреците и черния дроб… Проблеми сигурно щеше да има, но младостта беше на негова страна…

— Може пък да е било за добро — поклати глава Шърли. — По този начин вероятно си е спестил много страдания. От това, което казваш си мисля, че животът му е щял да бъде непрекъснат низ от болници и профилакториуми.

— Може — кимна Джейсън, но съмнението в гласа му остана. Знаеше какво се опитва да направи Шърли: да го успокои и да го накара да се почувства добре. Ценеше усилията и, макар да се съмняваше в крайния резултат. Ръката му потупа бедрото и, очертаващо се ясно под тънката материя на пеньоара:

— Благодаря…